Мъртви в Далас

Сърцето на Хюго биеше като тъпан. Умираше от страх, горкичкият. При вида на стълбите спокойствието му се изпари за секунди. Ама какво му ставаше на Хюго? Въпреки страха си той енергично ме потупа по рамото и виновно се усмихна на домакините ни.

— Може би трябва да отидем — измърмори той.

— Да, на всяка цена трябва да видите какво има долу. Имаме си истинско бомбоубежище, представяте ли си? — ухили се Сара. Тази жена не спираше да се забавлява. — Напълно оборудвано, нали, Стив?

— Да, с всичко необходимо — потвърди Стив. Той изглеждаше все така спокоен, сърдечен и владеещ положението, но на мен тези качества вече не ми се струваха положителни. Нюлин пристъпи напред и ме принуди да направя същото — ако останех на мястото си, рискувах да ме докосне, а аз не изгарях от подобно желание.

— Хайде — възторжено каза Сара. — Гейб сигурно е долу и докато Стив разговаря с него по работа, ние ще разгледаме убежището. — Тя припна надолу по стълбите с присъщата си пъргавост, полюшвайки заобления си задник по начин, който сигурно би ме умилил, ако не умирах от страх.

Поли ни подкара надолу като овце в кошара и докато се усетим, вече слизахме по стълбите. Не се съпротивлявах много, защото Хюго изглеждаше абсолютно уверен, че нищо лошо не може да му се случи. Усещах го съвсем ясно. От предишния му страх нямаше и следа. Сякаш беше превключил на друга програма, в която не съществуваше колебание. Щеше ми се да можех да разчитам мислите му по-лесно. Насочих вниманието си към Стив Нюлин, но около него се издигаше плътна стена от самодоволство, която така и не успях да пробия.

Слизахме все по-надолу по стълбището, въпреки старанието ми да вървя колкото се може по-бавно. Усещах увереността на Хюго, че съвсем скоро ще се качваме обратно по същите тези стълби, а той, в крайна сметка, беше цивилизован човек. Всички тук бяха цивилизовани хора.

Хюго изобщо не допускаше, че с него може да се случи нещо непоправимо, защото беше бял американец от средната класа, завършил колеж, каквито бяха и нашите придружители.

Но аз не споделях неговата увереност и не притежавах неговата цивилизованост.

Това беше нова и интересна мисъл, но се налагаше да я складирам при останалите ми идеи от следобеда, за да ги осмисля подробно в свободното си време. Ако изобщо някога имах свободно време.

В дъното на стълбите имаше друга врата и Сара почука по специален начин. Три бързи удара, пауза, два бързи. Запаметих го. Резето изщрака.

Мистър Мускул — Гейб — отвори вратата.

— Ах, водите ми гости! — радостно възкликна той. — Чудесно! — Беше гладко избръснат, ризата му — старателно напъхана в панталона, спортните обувки — нови и безупречно чисти. Сигурно правеше по петдесет лицеви опори всяка сутрин. Цялото му същество излъчваше някакво необяснимо вълнение.

Опитах се да усетя дали Фарел е наоколо, но бях твърде тревожна, за да се концентрирам.

— Радвам се, че дойде, Стив — каза Гейб. — Докато Сара показва убежището на посетителите, би ли хвърлил един бърз поглед на стаята ни за гости? — Той кимна към вратата от дясната страна на бетонния коридор. Отляво имаше друга врата, а в дъното — още една.

Ненавиждах това място. Излъгах за клаустрофобията, за да не попадам тук, но след като ме принудиха да сляза по стълбите, започваха да ме мъчат съвсем реални симптоми на паника. Мирисът на застояло, ярката изкуствена светлина на лампите, усещането, че съм в капан… Чувствах се ужасно. Не исках да оставам тук. По дланите ми изби пот, а краката ми сякаш се сраснаха с пода.

— Хюго — прошепнах. — Трябва да се махна оттук. — В гласа ми прозвуча издайническа нотка на отчаяние. Исках да го прикрия, но не успях.

— Тя наистина трябва да се върне горе — каза Хюго с извинителен тон. — Ако не възразявате, ще ви изчакаме там.

Обърнах се, изпълнена с надежда, но се озовах лице в лице със Стив. Той вече не се усмихваше.

— Мисля, че вие двамата трябва да ме изчакате в съседната стая, докато приключа с работата си. После ще поговорим. — Гласът му не търпеше възражения и Сара отвори вратата на малка стаичка с два стола и две походни легла.

— Не — казах. — Не мога! — И блъснах Стив с всичка сила.

Аз съм много силна, ама наистина много — все пак съм пила вампирска кръв, — и той залитна въпреки едрия си ръст. Хукнах нагоре по стълбите, но нечия ръка се вкопчи в глезена ми и аз паднах по очи. Прониза ме остра болка. Ръбовете на стълбите се забиха в лявата ми скула, в гърдите, в хълбока, в коляното. Едва дишах от болка.

— Ела тук, госпожичке — каза Гейб и ме изправи на крака.

— Ама какво… защо го направи? — пелтечеше Хюго, истински разстроен. — Идваме тук с идеята да станем членове на вашата организация, а вие… Що за отношение е това?

— Прекратете този цирк — сряза го Гейб и изви ръката ми назад още преди да съм се съвзела от падането. Изстенах от болка, а той ме бутна в стаята, като в последния момент сграбчи перуката и рязко я дръпна от главата ми. Хюго пристъпи до мен, въпреки че упорито клатех глава да не го прави.

Вратата хлопна зад гърба му. Ключалката изщрака. И толкова.

— Суки — каза Хюго, — скулата ти е сцепена.