Мъртви в Далас

Исках да предложа на адвоката да ме хваща за ръка, ако стане напечено днес, за да мога по-лесно да чета мислите му и да реагирам подобаващо. Но ме спираше колебанието му, което лъхаше от него като евтин одеколон. Не се съмнявах, че изпитва сексуално влечение към Изабел, а може би дори я обичаше и се чувстваше привлечен от опасността, която тя олицетворяваше, но не смятах, че сърцето и душата му й принадлежат изцяло.

В моментен пристъп на самоанализ се запитах дали това би могло да се каже и за нас двамата с Бил. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за подобни размисли. Получавах достатъчно информация от съзнанието на Хюго и продължавах да се чудя дали мога да му се доверя изцяло в предстоящата мисия. А оттам ме делеше само крачка до съмнението за собствената ми безопасност в неговата компания. И друго се чудех — какво точно знаеше Хюго за мен? Снощи го нямаше в стаята по време на телепатичните ми сеанси, а Изабел не беше от приказливите. Вероятно не знаеше чак толкова много.

Покрай четирилентовия път, пресичащ обширно предградие, се нижеха обичайните заведения за бързо хранене и търговски вериги. Но магазините и бетонът постепенно изчезнаха, а на тяхно място се появиха потънали в зеленина жилищни квартали. Ала потокът от автомобили не намаляваше. Не бих могла да живея на място с такива размери и ежедневно да понасям тази лудница.

Хюго намали скоростта и включи десен мигач, за да завие към паркинга на голяма църква; или по-точно сграда, която някога е била църква. Огромна светиня — за стандартите на Бон Темпс. По нашия край само баптистите можеха да съберат толкова хора на службите си, и то ако разчитаха на посещаемост от всички съседни населени места. От двете страни на двуетажния храм бяха долепени две дълги едноетажни крила. Цялата сграда беше бяла, с тъмни стъкла, опасана от яркозелена морава и огромен паркинг.

Насред добре поддържаната ливада имаше табела с надпис:

ЦЕНТЪР НА СЛЪНЧЕВОТО БРАТСТВО ЕДИНСТВЕН ИСУС Е ВЪЗКРЪСНАЛ ОТ МЪРТВИТЕ.

— Пффф! — изсумтях аз и излязох от колата на Хюго. — Това изобщо не е вярно. Лазар също е възкръснал от мъртвите. Ама че некадърници! Дори табелата си не могат да напишат както трябва.

— По-добре не се поддавай на настроения — предупреди ме Хюго и заключи колата. — Подобна нагласа ще притъпи сетивата ти, а трябва да сме нащрек. Тези хора са опасни. Та те дори поеха отговорност за предаването на двама вампири в ръцете на Източващите, заявявайки, че така човечеството може да извлече някаква полза от вампирската смърт.

— Имат вземане-даване с Източващите? — Стана ми зле. Източващите упражняваха доста опасна професия. Залавяха вампири, омотаваха около тях сребърни вериги, така че да не могат да помръднат, източваха кръвта им и я продаваха на черния пазар. — Тези хорица тук са предали вампири на Източващите?

— Така каза един от членовете им в интервю за някакъв вестник. Разбира се, водачът им се появи по телевизията още на следващия ден и категорично отрече всичко, но според мен това си беше просто димна завеса. Братството ненавижда вампирите и ги трепе когато и както може. Тези хора са способни на всичко. Ако разберат, че си приятелка на вампир, ще ти направят живота черен. Имай го предвид, когато понечиш да си отвориш устата там вътре.

— Ти също, господин Пророк Зловещи.

Тръгнахме бавно към сградата, оглеждайки се предпазливо. На паркинга имаше десетина други коли — от стари и очукани до лъскави и скъпи. Най-много ми хареса един седефенобял „Лексус“; толкова красив, че спокойно би могъл да е вампирска собственост.

— Така като гледам, добри пари се печелят от антивампирския бизнес — отбеляза Хюго.

— Кой е шефът на това място.

— Някой си Стив Нюлин.

— Бас държа, че тази кола е негова.

— Нищо чудно, съдейки по стикера на бронята.

Кимнах. Надписът гласеше: „Мъртвите — в гроба!“. От огледалото за обратно виждане висеше имитация на кинжал — подозрително сполучлива.

В съботния следобед наоколо кипеше оживление. На оградена площадка в близост до сградата играеха дечица, наглеждани от отегчен тийнейджър, твърде зает да си чопли ноктите. Днешният ден бе много по-прохладен от вчерашния — слава богу, лятото полека-лека отстъпваше пред есента. Вратата на сградата беше отворена, за да могат хората вътре да се насладят на прекрасното време.

Хюго ме улови за ръка и аз едва не подскочих от изненада, но веднага се сетих, че е влязъл в роля. Усещах, че всъщност не изпитва никакъв интерес към мен, което ме устройваше напълно. Бързо дойдох на себе си и двамата вече изглеждахме като съвсем нормална двойка. Телесният контакт отвори съзнанието на Хюго и вътре открих както тревога, така и решителност. Допирът с мен го отблъскваше, което ми пречеше да се отпусна; липсата на привличане можех да преглътна и дори ми харесваше, но явното му отвращение ме напрягаше. Зад това негово чувство се криеше нещо, усещах го… но пред нас имаше хора и аз насочих цялото си внимание към работата. Почувствах как ъгълчетата на устните ми сами се повдигат нагоре в служебна усмивка.