Мъртви в Далас

— Скоро. — Брей! То било забавно! — Всъщност колкото по-скоро, толкова по-добре. — Започвах да се вживявам в ролята на клиент. Харесваше ми да поръчвам разни неща за чужда сметка.

Докато чаках доставката, реших да изгледам местната новинарска емисия. Типичните новини за един средностатистически американски град: проблеми с движението по пътищата, проблеми с инфраструктурата, проблеми с престъпността.

— Установена е самоличността на млада жена, намерена мъртва снощи в хотелски контейнер за смет — съобщи говорителят с подобаващо печален глас. Дори ъгълчетата на устата му леко увиснаха в знак на сериозна загриженост. — Трупът на двайсет и една годишната Бетани Роджърс е бил открит зад „Тихият пристан“, първия хотел в Далас, пригоден за специалните нужди на вампирите. Роджърс е била убита с един изстрел в главата. От полицията характеризираха случая като „показно убийство“. Следовател Тони Келнър заяви пред нашия репортер, че полицията работи по няколко версии.

Неестествено тъжното лице изчезна от екрана и на негово място се появи истински мрачна физиономия. Следовател Келнър беше ниска жена на около четиридесет и пет години, с дълга до кръста плитка. Камерата се дръпна назад, за да побере в обектива и самия репортер — нисък тъмнокож мъж в елегантно ушит костюм.

— Следовател Келнър, вярно ли е, че Бетани Роджърс е работела във вампирски бар?

Тони Келнър се начумери още повече.

— Да, вярно е — отвърна тя. — Но нека уточня, че е била наета като сервитьорка, а не като компаньонка. Работила е там едва няколко месеца.

Компаньонка? В „Крилото на прилепа“?

— А мястото, където е намерено тялото, не е ли знак, че престъплението е дело на вампири? — Репортерът упорстваше малко повече, отколкото аз бих си позволила на негово място.

— Напротив. Убедена съм, че извършителят е избрал това място, за да изпрати послание на вампирите — отсече Келнър и веднага млъкна, сякаш съжаляваше за казаното. — А сега, ако ме извините…

— Разбира се, госпожо следовател — като зашеметен отвърна репортерът. — Е, Том — обърна се той към камерата, като че ли през нея можеше да види говорителя в студиото, — нещата добиват интересно развитие, не мислиш ли?

Много интересно, няма що!

Говорителят също усети, че репортерът говори глупости, и бързо премина към следващата новина.

Горкичката Бетани беше мъртва, а аз нямах с кого да си поговоря за това. Преглътнах сълзите си; дори не бях сигурна дали имам право да плача за това момиче. Но не можех да спра да се чудя какво ли се беше случило с Бетани Роджърс предишната вечер, след като бе изведена от вампирското гнездо. Ако нямаше следи от ухапване, значи не беше убита от вампири. Те не биха пропуснали случай да пийнат истинска кръв.

Настаних се на дивана, печална и подсмърчаща, и взех да ровя из чантата си в опит да открия молив. Накрая изрових един и се почесах с него под перуката. Главата вече ме сърбеше, макар че в хотела имаше централна климатична инсталация. След половин час на вратата се почука. Отново погледнах през шпионката. Отпред стоеше Артуро, преметнал дрехите през ръката си.

— Изберете си каквото желаете, останалите ще върнем обратно в магазина — каза той и ми ги подаде, като старателно избягваше да гледа перуката ми.

— Благодаря — отвърнах аз и му дадох бакшиш. Влизах в час с хотелските порядки удивително бързо.

Трябваше да побързам, иначе щях да закъснея за срещата с Айрес — новата играчка на Изабел. Съблякох халата и огледах какво ми е донесъл Артуро. Светлата прасковена блуза на кремави цветя щеше да свърши работа, а полата… я да видим… Очевидно не бе успял да намери дънкова, но имаше две в цвят каки. Пробвах едната; стоеше ми твърде предизвикателно за предстоящата задача. Втората, слава богу, пасваше идеално на образа, който исках да постигна. Обух равни сандали, сложих си обеци и бях готова за излизане. Имах дори стара сламена чанта, която идеално подхождаше на целия ми ансамбъл. Това всъщност беше собствената ми чанта, но щеше да ми свърши чудесна работа. Извадих отвътре всички лични вещи, които биха могли да издадат самоличността ми. Жалко, че не се бях сетила за това по-рано, а не в последната минута.

Излязох в пустия коридор, който изглеждаше досущ като предишната вечер. Липсата на огледала и прозорци създаваше усещането за затвор. Цветовата гама на интериора — тъмночервен килим и синьо-червено кремави тапети — само засилваше това чувство. Вратата на асансьора се отвори още щом докоснах бутона. Вътре нямаше дори музика. „Тихият пристан“ напълно заслужаваше името си.

Във фоайето стърчаха двама въоръжени пазачи, които не сваляха поглед от заключената входна врата. Монтирани на стената екрани показваха картина от тротоара пред входа и по-широк план на цялата улица.