Мъртви в Далас

Помислих си, че всеки момент се очаква сериозна атака, и заковах на място с разтуптяно сърце. Но секунди по-късно осъзнах, че това сигурно е обичайният вид на фоайето. Ето защо вампирите отсядаха в този безбожно скъп хотел. Никой не можеше да припари покрай пазачите и да стигне до асансьора. Никой не можеше да се вмъкне в стаите, където денем почиваха беззащитните вампири. Двамата охранители носеха черни хотелски униформи (чудна работа — всички смятаха, че любимият цвят на вампирите е черният). Приличаха ми на великани. И револверите им ми се сториха огромни, но какво ли разбирам аз от оръжия?

Мъжете ми хвърлиха по един поглед и отново се втренчиха пред себе си.

Дори служителите на рецепцията бяха въоръжени. На рафтовете зад тях имаше подредени пушки. Зачудих се колко далеч биха стигнали, за да защитят своите гости. Дали наистина биха стреляли по хора и как би се приело това от закона?

На едно от тапицираните кресла седеше мъж с очила. Трийсетинагодишен, висок и слаб като върлина, със светлоруса коса. Носеше костюм — лек летен костюм в цвят каки, — старомодна вратовръзка и мокасини. Миячът на чинии, без съмнение.

— Хюго Айрес? — попитах.

Той скочи от стола и протегна ръка за поздрав.

— Ти трябва да си… Суки? Но косата ти… снощи… не беше ли руса?

— И сега е руса. Това е перука.

— Изглежда съвсем като истинска.

— Радвам се да го чуя. Готов ли си?

— Колата ми е отвън. — Той ме докосна леко по гърба, за да ме упъти в правилната посока, сякаш нямаше да видя изхода и сама. Оцених любезността му, но не и неволния намек. Опитвах се да усетя съзнанието на Хюго. Не беше добър „предавател“.

— Отдавна ли се виждаш с Изабел? — попитах аз, след като се качихме в колата му.

— Ами… от единайсет месеца — отвърна Хюго Айрес. Имаше големи ръце, осеяни с лунички. Бях изненадана, че не живее в покрайнините със свадлива жена и две рижи хлапета.

— Разведен ли си? — импулсивно попитах. Лицето му се смръщи от болка и аз веднага съжалих за думите си.

— Да — отвърна той. — Съвсем отскоро.

— Лоша работа. — Исках да го попитам дали има деца, но предпочетох да замълча. Вече бях прочела в съзнанието му, че има малка дъщеричка, но не можех да разбера нито на колко години е, нито как се казва.

— Вярно ли е, че можеш да четеш мисли? — попита той.

— Да, вярно е.

— Значи затова си толкова привлекателна за тях.

Нима, мили ми Хюго?!

— Предполагам, че има и други причини — отвърнах аз с привидно безразличие. — С какво се занимаваш денем?

— Адвокат съм — каза Хюго.

— Значи затова си толкова привлекателен за тях.

Последва дълго мълчание.

— Предполагам, че си го заслужих — обади се най-сетне Хюго.

— Да приемем, че сме квит. По-добре да обсъдим каква да е връзката помежду ни.

— Брат и сестра?

— Би могло. Има братя и сестри, които си приличат по-малко, отколкото ние двамата. Но аз си мисля, че като влюбена двойка ще сме по-убедителни, в случай че решат да ни разпитат поотделно. Иначе как ще оправдаем нещата, които не знаем за миналото си? Не казвам, че ще се случи, даже бих се изненадала, ако се стигне дотам, но като брат и сестра трябва да знаем всичко един за друг.

— Права си. Защо не кажем, че сме се запознали на църква? Ти си отскоро в Далас и аз съм те срещнал в неделното училище на пастор Глен Крейг към Методистката църква. Това наистина е църквата, която посещавам…

— Добре. А аз бих могла да съм… управител на ресторант? — Покрай работата си в „Мерлот“ можех да изиграя тази роля убедително, стига да не ме подложеха на твърде подробен разпит.

Хюго остана леко изненадан.

— Достатъчно необичайно, за да звучи правдиво. Не съм кой знае какъв актьор, затова просто ще играя себе си и всичко ще е наред.

— Как се запозна с Изабел? — Гризеше ме любопитство, разбира се.

— Представлявах Стан в съда. Съседите му искаха да изгонят вампирите от квартала, но загубиха делото. — Хюго изпитваше противоречиви чувства по повод връзката си с вампирка и не беше съвсем сигурен дали е било редно да печели съдебния иск. Всъщност чувствата му към Изабел бяха доста непостоянни.

Просто великолепно! Това правеше съвместната ни задача още по-стряскаща.

— Това появи ли се в пресата? Фактът, че представляваш Стан Дейвис?

На лицето му се изписа раздразнение.

— Да, появи се. Дявол да го вземе, някой в Центъра може да разпознае името ми. Или мен, от снимката ми по вестниците!

— Още по-добре! Може да им кажеш, че си се върнал в правия път, след като си опознал вампирите отблизо.

Хюго се замисли над думите ми, а луничавите му пръсти нервно стискаха волана.

— Ами хубаво — обади се най-после той. — Както споменах, не ме бива много като актьор, но с това ще се справя… надявам се.

На мен често ми се налагаше да се преструвам, така че не се тревожех особено. Да вземаш поръчка от клиент, който се чуди наум дали навсякъде си руса, и да не ти мигне окото — това си е истинска актьорска репетиция. Не е честно да се сърдиш на хората заради мислите им; е, поне в повечето случаи. Трябва да умееш да се издигаш над тези неща.