Мъртви в Далас

Тук ще е по-различно, самовнушавах си аз. Тук хората са възрастни. И то целеустремени възрастни. Наоколо им нямаше да се въргалят милион пакетчета с пуканки и семки, а въпросът с нощувката щеше да е уреден прилично. Ако двамата с Хюго дойдехме, може би щяхме да успеем да претърсим сградата и да освободим Фарел, защото нещо ми подсказваше, че именно той щеше да срещне неделната зора, независимо от личните му предпочитания.

— Чувствайте се поканени — каза Поли. — Имаме предостатъчно храна и походни легла.

Двамата с Хюго се спогледахме неуверено.

— Какво ще кажете да направим една обиколка на сградата още сега? — предложи Сара. — А по-късно ще решите дали да дойдете.

Хванах Хюго за ръка и колебанието му ме заля като порой. Мислеше си: Да се омитаме оттук!

Зарязах предишните си планове. Щом Хюго се измъчваше толкова, не биваше да стоим повече тук. Въпросите можеха да почакат.

— Трябва да отидем до вкъщи, за да си вземем спални чували и възглавници — изчуруликах аз. — Нали, мило?

— А аз трябва да нахраня котката — каза Хюго. — Но ще дойдем пак в… шест и половина ли казахте?

— Стив, нямахме ли някакви завивки, останали в склада? От онзи път, когато ни гостува едно семейство за няколко дни?

— Много бихме искали да останете до началото на сбирката — продължи да настоява Стив, усмихнат до ушите. Знаех, че сме в опасност. Знаех, че трябва незабавно да си плюем на петите, но домакините ни излъчваха единствено решителност и никакви други мисли. Поли Блайт откровено злорадстваше. Не ми се човъркаше в мозъците им, особено след като знаех, че започват да ни подозират. Обещах си, че ако успеем да се измъкнем невредими, кракът ми повече няма да стъпи в Центъра им. Зарязвам цялата си шпионска дейност за вампирите и няма да правя нищо друго, освен да работя в бара и да спя с Бил.

— Наистина трябва да тръгваме — казах аз любезно, но твърдо. — Много сме впечатлени от всичко тук и искаме да дойдем на сбирката, но дотогава има достатъчно време, а ние имаме да свършим още едно-две неща. Знаете какво става, като работи човек цяла седмица. Натрупват се куп задачи.

— Ама те няма да избягат! И утре е ден! — каза Стив. — Трябва да останете, и двамата.

Не, нямаше да ни пуснат оттук, докато не измъкнеха истината от нас. А аз нямаше да обеля и дума; не и докато имаше надежда да се измъкнем. Все пак наоколо имаше доста хора. Излязохме от кабинета на Нюлин и тръгнахме по коридора. Стив се точеше зад нас, Поли — отдясно, а Сара — пред нас. Всеки път, когато подминехме отворена врата, някой отвътре се провикваше: „Стив, ще ми отделиш ли минутка?“ или „Стив, Ед каза, че трябва да променим формулировката на текста!“. Но така и не забелязах Нюлин да реагира на тези молби с нещо повече от мигване или леко трепване на устните.

Запитах се колко ли дълго би просъществувала тази организация без Стив. После се засрамих от себе си, защото всъщност си представих Стив убит и тъкмо си мислех, че както Сара, така и Поли биха се справили чудесно на негово място, защото и двете изглеждаха като от желязо.

Всички кабинети бяха отворени и сякаш от тях се носеше праведност, досущ като сградата, в която се намираха. Хората наоколо изглеждаха като средностатистически почтени американци; имаше дори неколцина, които не принадлежаха към бялата раса.

Както и едно същество, което не принадлежеше към човешката раса.

Подминахме дребна и слаба жена с испански черти. Стоеше в коридора и когато вдигна поглед към нас, долових мисловен изказ, какъвто бях усещала само веднъж досега. От Сам Мерлот. Тази жена беше свръхестествено същество, което променя формата си, също като него. Очите й се разшириха от изненада, защото веднага разбра, че и аз съм… различна. Гледахме се втренчено една друга в продължение на минута — аз се опитвах да й предам съобщение, а тя се опитваше да го отблъсне.

— Споменах ли ви, че тук за пръв път е била построена църква в началото на шейсетте? — попита Сара, а дребната жена забърза нататък по коридора. Обърна се и още веднъж ме погледна през рамо. В очите й се четеше уплаха. В моите — отчаян зов за помощ.

— Не — отвърнах аз, сепната от внезапния обрат в разговора.

— Още мъничко — продължаваше да нарежда Сара, — и ще завършим обиколката на църквата. — Бяхме стигнали до последната врата в дъното на коридора. Същата като онази, през която бяхме влезли в другото крило. Отвън двете крила ми изглеждаха съвършено еднакви. Можеше и да бъркам, разбира се, но все пак…

— Огромно здание, наистина — съгласи се Хюго. От предишното му колебание нямаше и следа. Човекът изглеждаше напълно спокоен. В главата му се въртеше единствено любопитство, когато Поли отвори последната врата. Вратата в самия край на коридора, която трябваше да води навън.

Само че тя водеше не навън, а надолу.

Знаете ли… имам лека форма на клаустрофобия — веднага казах аз. — Нямах представа, че толкова много сгради в Далас имат мазета, но не съм убедена, че искам да го видя. — Вкопчих се в ръката на Хюго и се помъчих да се усмихна по чаровно безпомощен начин.