Мъртви в Далас

— Изабел, твоят човек прояви желание да придружи Суки до Центъра на Слънчевото Братство. Дали би могъл да изглежда убедително в ролята на потенциален „новопокръстен“?

— Да, смятам, че би могъл — отвърна Изабел и погледна приятеля си право в очите.

— Имаме ли посетители тази вечер?

— Да, един, от Калифорния.

— Къде е?

— В къщата.

— Идвал ли е в тази стая? — Естествено, Стан би предпочел да не познава вампира или човека, поставил бръмбара.

— Да.

— Доведи го.

Пет минути по-късно Изабел се върна заедно с висок на ръст вампир. Много висок; метър и деветдесет, ако не и повече. Мускулест, гладко избръснат, със сламеноруса коса. Забих поглед в краката си и усетих как Бил застина на мястото си.

— Това е Лейф — представи го Изабел.

— Лейф — любезно рече Стан. — Добре дошъл в гнездото ми. Тази вечер тук възникна малък проблем.

Продължавах да гледам в земята. Копнеех да остана насаме с Бил за две минути и да разбера какво, по дяволите, ставаше, защото този вампир не беше никакъв „Лейф от Калифорния“.

Това беше Ерик!

Бил улови ръката ми и нежно я стисна, а аз му отвърнах по същия начин. После ме прегърна и аз се облегнах на гърдите му. Господи, така ми се искаше да си почина!

— Мога ли да помогна с нещо? — учтиво попита Ерик… тоест, хм, Лейф.

— Изглежда, някой е влязъл в тази стая и е извършил шпионски акт.

Много уместна формулировка. Стан не искаше да уточнява, че става въпрос за подслушване. Страхотна идея от гледна точка на факта, че наоколо се подвизаваше предател.

— Аз съм гост в гнездото ви и нямам проблем нито с вас, нито с вашите подчинени.

Спокойното и искрено отрицание в гласа на Лейф звучеше впечатляващо, особено след като знаех, че блъфира, за да постигне незнайната си вампирска цел.

— Извинете… — започнах плахо аз.

Стан видимо се подразни от намесата ми, но на мен вече не ми пукаше.

— Но това… хм, устройство… няма как да е сложено тук днес — казах аз, стараейки се да не звуча наставнически, — а по-отдавна, щом са разбрали за точния час на кацането ни в Далас.

Стан ме гледаше с абсолютно неразгадаемо изражение на лицето.

Като ще е гарга, да е рошава, казах си аз и смело продължих:

— И пак извинете, но съм капнала от умора. Може ли Бил да ме отведе в хотела?

— Ще помолим Изабел да те изпрати — презрително отвърна Стан.

— Не, сър.

Русите вежди на Стан се надигнаха чак над очилата му.

— Не? — Сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Според условията на договора ми навсякъде трябва да ме придружава вампир от моя окръг. Този вампир е Бил. И крачка няма да направя без него посред нощ.

Стан отново ме дари с един от онези негови безкрайно дълги погледи. Добре че все пак свърших някаква работа с разкриването на „бръмбара“, инак едва ли щях да достигна дълголетие.

— Тръгвайте — каза той и двамата с Бил не чакахме втора покана. Нямаше как да помогнем на Ерик дори и да искахме; да не говорим, че можехме и неволно да го издадем. По-скоро аз — с някой мой жест или дума, а Стан не пропускаше нищичко. Вампирите добре познават слабостите на хората, защото от векове ги дебнат така, както хищникът дебне плячката си.

Изабел излезе с нас, за да ни закара до хотела с колата си. Улиците на Далас бяха доста по-тихи в сравнение с пътуването ни до гнездото по-рано същата вечер. По мои груби сметки оставаха по-малко от два часа до съмване.

— Благодаря — учтиво казах аз, когато колата спря под козирката на „Тихият пристан“.

— Моят човек ще дойде да те вземе в три следобед — обади се Изабел.

Засърбя ме езикът да кажа „Слушам!“ и да козирувам, но потиснах желанието си и просто казах, че ще го очаквам.

— Как се казва той? — попитах.

— Казва се Хюго Айрес.

— Добре.

Влязох във фоайето и спрях да изчакам Бил. Той пристигна само няколко секунди по-късно и двамата мълчаливо влязохме в асансьора.

— У теб ли твоят ключ? — попита ме той пред вратата на стаята.

— А твоят къде е? — сънено и не много любезно попитах аз.

— Просто исках да видя как ще го извадиш — усмихна се той.

Настроението ми моментално се подобри.

— Намери го сам, ако искаш — предложих аз.

По коридора се зададе вампир с дълга до кръста черна коса, прегърнал пухкаво девойче с рижи къдрици. Бил изчака да влязат в стаята си и започна да търси ключа.

Откри го доста бързичко.

Щом влязохме вътре, той ме взе на ръце и започна да ме целува. Имахме да обсъждаме толкова много неща, но нито на мен ми се говореше, нито на него.

Хубавото на полите, както се оказа, е удобството да се запретват, особено ако прашките лесно се свалят. Сивото сако полетя към пода, миг по-късно до него кацна бялата риза, ръцете ми обвиха шията на Бил…

И точно когато той се мъчеше да разкопчае панталона си, без да се налага да ме сваля от врата си, на вратата се почука.

— По дяволите! — прошепна той в ухото ми. — Изчезвай, който и да си. — Увих се още по-силно около него, а той сръчно свали щипката от косата ми и зарови пръсти в нея.

— Трябва да говоря с теб — чу се познат глас иззад дебелата врата.

— Не! — изпъшках аз. — Едва ли е Ерик. — Единственото същество на света, което бяхме длъжни да приемем.

— Ерик е! — чу се глас отвън.