Мъртви в Далас

— Прогорили са му дупка в главата — отвърнах. — Не знам по какъв друг начин да го кажа. Не ми е ясно как точно е направено, защото за пръв път срещам подобен случай. Но когато погледна в мислите и спомените му, там виждам единствено дупка. Огромна дупка. Все едно Ре-Бар се е подложил на операция за отстраняване на малък тумор, но хирургът е махнал и далака, и апендикса, за всеки случай. Когато изтривате някакъв спомен, вие го замествате с друг, нали така? — Махнах с ръка във въздуха, за да покажа, че имам предвид всички вампири. — Е, някой е откъснал парче от съзнанието му, но не го е заместил с друго. Нещо като лоботомия — добавих аз в пристъп на вдъхновение. Много книги съм прочела. В училище не ми беше лесно с тази моя дарба и се спасявах с четене. Предполагам, че съм самоука.

— Значи всичко, което Ре-Бар е знаел за изчезването на Фарел, е изгубено — обобщи Стан.

— Аха, заедно с част от неговата индивидуалност и куп други спомени.

— Но иначе си е… наред, нали?

— Ами да, предполагам. — За пръв път виждах подобен случай; дори не предполагах, че е възможно. — Но не знам колко полезен ще е като охранител — добавих откровено.

— Това си е трудова злополука и ние ще се погрижим за него. Може да чисти клуба след затваряне. — Усещах настойчивото му желание да остави у мен впечатлението, че вампирите могат да бъдат състрадателни или поне почтени.

— Божичко! Това ще е супер! — Лицето на Ре-Бар сияеше. — Благодаря, господин Стан.

— Отведи го у тях — нареди Стан на асистентката си и тя незабавно повлече лоботомирания здравеняк към вратата.

— Кой би могъл да се отнесе така грубо с горкия човечец? — чудеше се Стан.

Бил замълча. Не му влизаше в работата да умува, а да ме охранява. В стаята влезе друга вампирка. Червенокоса. Била на смяна в бара през същата паметна нощ.

— Забелязахте ли нещо необичайно в нощта на изчезването на Фарел? — попитах аз направо, без да се съобразявам с протокола.

Тя изръмжа насреща ми и белите й зъби блеснаха на фона на аленото й червило.

— Отговори на момичето — скастри я Стан.

Лицето й мигновено омекна.

— Не си спомням — отвърна тя след кратка пауза. Значи способността на Бил да помни подробности беше индивидуална особеност. — Видях го за не повече от една-две минути.

— Можеш ли да приложиш и върху Рейчъл същото, което направи със сервитьорката?

— Не — светкавично отвърнах аз с една октава по-високо. — Вампирите са като затворени книги за мен. Нямам никакъв достъп до мислите им.

— А да ти се е мяркал пред погледа рус вампир на видима възраст около шестнайсет? С древни сини татуировки по ръцете и тялото?

— О, да! — веднага отвърна червенокосата Рейчъл. — Древноримски татуировки, ако не се лъжа. Грубички, признавам, но много интересни. Запомних го, защото не е идвал в бара да иска от Стан разрешително за лов.

Значи на вампирите, които минават през чужда територия, им трябва нещо като посетителски пропуск? Виж ти!

— Видях го да говори с някакъв човек — уточни Рейчъл. Носеше сини джинси и зелен пуловер, който изглеждаше невероятно топъл. Но за вампирите околната температура беше без значение. Погледна към Стан, после към Бил, който й кимна да продължи. — Тъмнокос човек с мустаци, ако не греша. — Тя махна с ръка и въздъхна, сякаш искаше да каже: „Хора! Всичките ми изглеждат еднакво!“.

След като Рейчъл излезе, Бил попита дали в къщата има компютър. Стан отвърна, че има, и погледна към Бил с нескрито любопитство, когато той поиска позволение да го използва и се извини, че не е взел лаптопа си. Стан кимна. Преди да затвори вратата зад гърба си, Бил спря и колебливо ме попита:

— Нали не се тревожиш, Суки?

— Не. — Постарах се да звуча убедително.

— Няма защо да се тревожи — обади се Стан. — Трябва да прослуша още няколко души.

Кимнах и Бил излезе. Усмихнах се на Стан, както правя винаги, когато съм напрегната. Не особено весела усмивка, но все пак по-добре от писък.

— Отдавна ли сте заедно с Бил? — попита той.

— От няколко месеца. — Колкото по-малко знаеше за нас, толкова по-спокойна щях да се чувствам.

— Добре ли ти е с него?

— Да.

— Обичаш ли го? — Гласът му звучеше закачливо.

— Не е твоя работа — ухилих се аз. — Не спомена ли, че има още хора за прослушване?

Следвайки отработената с Бетани процедура, подържах още няколко ръце и прерових куп отегчителни мозъци. Бетани се оказа най-наблюдателна от всички. Останалите — още една сервитьорка, един барман (човек) и един редовен посетител (вампирски поклонник), дошли по собствено желание, — имаха скучни мисли и ограничена памет. Разбрах обаче, че барманът укрива крадени домакински стоки, и след като си тръгна, препоръчах на Стан да наеме друг служител на негово място, ако не иска да бъде въвлечен в полицейско разследване. Стан се впечатли от това повече, отколкото предполагах. Тревожех се да не започне да прибягва до услугите ми за щяло и нещяло.

Бил се върна тъкмо когато приключвах с последния служител на бара. Стори ми се доволен, затова реших, че заниманието му е било успешно. Напоследък прекарваше почти цялото си време на компютъра, а това не ми се нравеше особено.