Мъртви в Далас

В първия миг си помислих, че се опитва да ме спаси от криещата се в ковчега опасност. Предполагам, че така сме изглеждали и в очите на хамалите, които продължаваха да се вживяват в ролите си. Дори не направиха опит да ми помогнат, въпреки че крещях с пълно гърло: „Пусни ме!“. „Свещеникът“ продължаваше да ме дърпа за ръката, за да ме повлече нанякъде, а аз с всички сили забивах токчетата си в бетона и го млатех със свободната си ръка. Нямаше да му се дам без бой.

— Бил! — Започвах сериозно да се плаша. Войнствено настроеният свещеник не беше някой здравеняк, но ме превъзхождаше и по ръст, и по килограми. И макар да се съпротивлявах с всички сили, той полека-лека ме придърпваше към служебната врата на терминала. Отнякъде се изви вятър, горещ и сух, и нямаше как да използвам сълзотворния газ, без да напръскам и себе си.

Мъжът в ковчега бавно се изправи, отвори широко очи и се огледа наоколо. С периферното си зрение забелязах как приглади с ръка гладката си кестенява коса.

Служебната врата се отвори. Вътре имаше някой — свещеникът явно си водеше и подкрепление.

— Бил!

Нещо изсвистя във въздуха. Свещеникът внезапно ме пусна и се шмугна през вратата като заек, подгонен от ловджийска хрътка. Аз се олюлях и политнах назад, но Бил успя да ме хване.

— Здрасти, мило! — възкликнах аз с неописуемо облекчение и пригладих новото си сиво сако. Добре че се бях сетила да освежа червилото си след кацането на самолета. Отправих поглед към посоката, в която свещеникът бе побягнал. — Ама че странна случка! — казах аз и прибрах сълзотворния газ в чантата си.

— Суки, добре ли си? — попита Бил и се наведе да ме целуне, без да обръща внимание на зяпналите от изненада хамали. Макар от две години цял свят да знаеше, че вампирите не са персонажи от митове, легенди и филми на ужасите, а обективна реалност, малцина бяха виждали жив кръвопиец отблизо.

Бил не им обърна и капчица внимание. Умееше да отсява нещата, за които не си струваше да се притеснява.

— Да, добре съм — отвърнах аз, все още леко замаяна. — Нямам представа защо този човек толкова искаше да ме повлече нанякъде.

— Може би е разбрал погрешно естеството на отношенията ни?

— Едва ли. Според мен знаеше много добре, че те чакам, и искаше да ме отвлече, преди да си се събудил.

— Ще я видим тази работа. — Лаконичен, както винаги. — А иначе, ако изключим това недоразумение, всичко наред ли е?

— Полетът мина нормално — отвърнах аз, стараейки се да не изглеждам нацупена.

— И нищо друго необичайно не се е случвало, така ли? — продължаваше да упорства той. Очевидно смяташе, че увъртам.

— Не мога да преценя кое е обичайно и кое не, при положение че за пръв път се качвам на самолет. — Ама и аз не падах лесно по гръб. — Да речем, че допреди появата на свещеника всичко вървеше като по мед и масло. — Бил деликатно повдигна вежда в очакване да си развържа езика. — Мисля си, че не е никакъв свещеник. Защо чакаше самолета? Защо дойде да ме заговори? Просто стоеше и чакаше всички работници да се залисат в работа, та да започне да ме дърпа.

— Ще поговорим за това на някое по-усамотено място — каза любимият ми вампир и хвърли поглед към насъбралата се групичка любопитни зяпачи. После се приближи към работниците от авиокомпанията и ги нахока, че не са ми се притекли на помощ. Поне така предположих, защото онези пребледняха и започнаха да пелтечат в един глас. Когато приключи с тях, Бил ме прегърна през кръста и двамата се запътихме към терминала.

— Изпратете ковчега на адреса, отбелязан върху капака — подвикна той през рамо. — Хотел „Тихият пристан“.

„Тихият пристан“ бе единственият хотел в околностите на Далас, пригоден за специалните нужди на клиенти вампири. Рекламната брошура твърдеше, че това е „величествен стар хотел в централната градска част“; не че някога бях виждала централната градска част или пък величествените й стари хотели.

Спряхме на мрачното стълбище, водещо към сградата на летището.

— Е, казвай сега — настоя Бил. И аз му разказах цялата странна случка от игла до конец. Изглеждаше бял като тебешир, вероятно от глад. Гъстите му вежди се открояваха на фона на бледото му лице, а кафявите му очи изглеждаха много по-тъмни от обикновено.

Той отвори вратата и аз се озовах сред кипящата суетня на едно от най-големите летища в света.

— Не успя ли да го подслушаш? — Бил, разбира се, нямаше предвид нормалния ми слух.

— В самолета бях заключила съзнанието си за чужди мисли — отвърнах. — А докато осъзная, че има проблем, и започна да се концентрирам над мислите му, ти се събуди и той си плю на петите. Имах странното чувство, че… — Не довърших изречението. Стори ми се, че прекалявам с фантасмагориите.

Бил просто стоеше и чакаше. Не обичаше да хаби думи на вятъра. Спряхме за момент и се подпряхме на стената.

— Имах чувството, че възнамерява да ме отвлече — изплюх камъчето аз. — Знам, че звучи налудничаво. Кой в Далас би могъл да знае коя съм или пък с кой самолет пристигам? Но точно това си помислих.