Мъртви преди мрак

— Да не би да има нещо магическо, свързано с числото три?

Той се разсмя с онзи плътен, тежък, хриплив смях.

— Не. Но колкото повече вампирска кръв пиеш, толкова желанието ти се усилва както за нея, така и за всяка друга. А Дезире смята, че е специална! Чудя се кой вампир й го е казал.

— Някой, който е искал да влезе в гащите й — отвърнах директно и той се разсмя още веднъж.

Обожавах смеха му.

— Да не би с всички тези приказки да се опитваш да ми кажеш, че Ерик ме желае?

— Да.

— Какво го спира да ме поиска тогава? Нали каза, че е по-силен от теб?

— Преди всичко правила и обичаи.

Замалко да изпръхтя.

— Не подценявай това. Всички ние, вампирите, следваме традицията. Налага ни се да живеем едни с други с векове.

— Нещо друго?

— Не съм силен колкото Ерик, но не съм и млад вампир. Ако се сбие с мен, би могло да го раня доста лошо. А ако извадя късмет, може дори да го победя.

— Нещо друго?

— Може би, — внимателно рече Бил — ти самата.

— Как така?

— Иначе казано, ако си му от полза и е наясно, че точно това желаеш, може да те остави на мира.

— Но аз не искам да съм му от полза. Не искам никога повече да го виждам.

— Ти му обеща, че пак ще му помогнеш — напомни ми Бил.

— Ако заведе крадеца в полицията — обадих се. — А той какво направи? Заби му кол.

— Спасявайки живота ти.

— Е, аз открих кой го е обрал.

— Суки, ти не знаеш кой знае колко за света. — Зяпнах го изненадана.

— Предполагам, че си прав.

— Нещата не могат да се теглят по този начин — загледа се в мрака. — Макар понякога да си мисля, че вече нищо не зная… — последва още една мрачна пауза. — Само веднъж преди това съм виждал вампир да забива кол на себеподобен. Ерик прекрачва ограниченията в нашия свят.

— Значи е малко вероятно да се съобрази с правилата и обичаите, с които толкова се перчеше.

— Пам е в състояние да го държи под контрол.

— Тя каква му е?

— Той я създаде. В смисъл… той я направи вампир преди векове. Връща се при него от време на време и му помага в това, с което се занимава за момента.

— Той винаги си е падал малко единак. И колкото повече време минава, толкова по-своенравен става.

Да определи Ерик като своенравен, беше повече от меко казано.

— В крайна сметка стигнахме ли до някакво заключение? — попитах.

Бил, изглежда, обмисляше отговора си.

— Да — в тона му се долови съжаление. — На теб не ти харесва да общуваш с други вампири, освен с мен, а аз съм ти казвал, че нямаме избор.

— Каква е тая история с Дезире?

— Пратеник на Ерик я стовари на стълбите пред нас с надеждата да остана доволен от красивия подарък. А възможността да пия от нея би била изпитание за предаността ми към теб. Вероятно е отровил кръвта й с нещо, за да ме омаломощи — той вдигна рамене. — Ти да не помисли, че имам среща с нея?

— Да…

Усетих как лицето ми се стегна, когато си припомних как влезе с момичето.

— Нямаше те у вас. Трябваше да те намеря. — Тонът му не беше обвинителен, но не звучеше и доволно.

— Опитвах се да помогна на Джейсън, подслушвайки хорските мисли. Пък и още бях разстроена от снощи.

— Сега всичко наред ли е помежду ни?

— Не, но е толкова наред, колкото би могло да бъде — отвърнах. — Мисля си, че нещата няма как да вървят винаги гладко, без значение за кого ме е грижа. Чак толкова сериозни усложнения обаче не бях допускала. Предполагам, че няма никакъв шанс да превъзхождаш Ерик, след като възрастта е единствената предпоставка за това.

— Не — отвърна Бил. — Не да го превъзхождам… — Изведнъж се замисли. — Макар че може би има нещо, което бих могъл да направя по този въпрос. Не бих искал, тъй като противоречи на природата ми, но ще сме по-спокойни.

Оставих го да мисли.

— Да — заключи накрая. Не обясни и аз не го попитах.

— Обичам те — каза, сякаш това бе резултатът от дългото мислене.

Лицето му се откри пред мен сияйно и красиво в полумрака.

— Аз чувствам същото към теб — отвърнах и сложих ръце на гърдите му, за да не ме изкуши. — Но твърде много неща стоят срещу нас в момента. Щеше да е добре, ако можехме да се отървем от Ерик. И друго трябва да разрешим. Тези убийства. Това ще е второто голямо нещо, за което няма да се притесняваме. Убиецът има да отговаря за смъртта на приятелите ти, на Модет и Доун… — спрях и дълбоко поех дъх — … и на баба.

Сълзи бликнаха от очите ми. Бях приела факта, че баба вече я няма, когато се прибера, и започвах да свиквам, че няма с кого споделям какво ми се е случило. Но от време на време ме връхлиташе такава мъка, че едва си поемах дъх.

— Защо смяташ, че същият убиец е отговорен и за изгарянето на вампирите от Монро?

— Според мен онази вечер в бара точно той внуши на мъжете идеята за саморазправа. Смятам, че е този, който ходеше от група на група и ги настройваше. Цял живот съм живяла тук и никога не бях виждала тукашните хора да се държат така. Трябва да има причина за това, което направиха.

— Той е разбунил духовете и е инициирал подпалването?

— Да.

— Подслушването не доведе ли до нищо?

— Не — признах мрачно. — Но това не означава, че утре ще е същото.

— Ти си оптимист, Суки.

— Да, такава съм. Налага се да бъда.