Мъртви преди мрак

Не можех да повярвам колко неща бе побрала в стаята си. Не ми се мислеше дори какво бе натрупала на тавана. Но това щеше да почака до есента, когато нямаше да е толкова горещо и щях да имам време да помисля.

Вероятно изхвърлих повече неща, отколкото трябваше, но се почувствах силна и в състояние да го направя, така че реших да действам със замах. Арлийн сгъваше и прибираше, оставяйки настрана документи, снимки, писма, сметки и чекове, които не бяха анулирани. Баба никога през живота си не бе използвала кредитна карта и слава богу, никога не бе купувала каквото и било назаем, което правеше приключването с всичко това много по-лесно.

Арлийн се поинтересува за колата й. Беше само на пет години с много малко навъртени километри.

— Ще задържиш нейната и ще продадеш своята или… — попита тя. — Твоята е по-нова, но пък е малка.

— Още не съм решила — отвърнах. И установих, че не ми се мисли за това. Разчистването бе максималното, на което бях способна този ден.

До късния следобед стаята бе изпразнена от вещите на баба. С Арлийн обърнахме матрака и аз по навик оправих старото легло с балдахина на дребни фигури. Винаги съм намирала спалния й комплект за прекрасен и изведнъж сякаш осъзнах, че вече е мой. Можех да се преместя в по-голямата спалня и да си имам свързана с нея баня, вместо да се разкарвам до коридора.

Ненадейно ми се прииска да направя точно това. Мебелите, които ползвах в своята стая, бяха донесени от къщата на родителите ми, когато те загинаха, и бяха доста детски — прекалено момичешки, напомнящи за Барби и гостуванията на приятелки с преспиване.

Не че съм организирала кой знае колко подобни сбирки или съм ходила много-много по такива. Не, не и не — няма да позволя да се подхлъзна в този капан. Аз съм такава, каквато съм, имам си своя живот и съм способна да се радвам на малките неща, които ми дават сили да продължавам.

— Май ще се преместя тук — казах на Арлийн, докато тя затваряше с тиксо един кашон.

— Не е ли малко рано? — попита ме и се изчерви, като се усети, че прозвуча осъдително.

— Ще ми е по-лесно да съм тук, отколкото в другия край на коридора — отвърнах, представяйки си празната стая.

Арлийн се замисли за миг, приведена над кашона с тиксо в ръце.

— Сега разбирам. — Кимна одобрително с червенокосата си глава.

Натоварихме кашоните в колата й. Тя бе така добра да предложи да ги закара до центъра за събиране на помощи на път за вкъщи, а аз бях повече от доволна да приема. Не ми се искаше всички да ме гледат съжалително, когато оставям вещите на баба — дрехи, обувки, нощници.

На тръгване прегърнах Арлийн и я целунах по бузата, а тя се вторачи в мен. Това бе страшно необичайно за досегашното ни приятелство. Приведе глава към мен и много леко чукна чело в моето.

— Ах, ти, лудетина такава — рече мило. — Ела ни на гости някой път. Лиса от колко време чака да дойдеш да я погледаш.

— Предай й, че леля Суки я поздравява, а също и Коби.

— Непременно. — Арлийн се отправи към колата си, огнената й коса се вееше като вълни над главата й, а пищното й тяло изпълваше работното й облекло, което я правеше доста атрактивна.

В момента, в който колата й заподскача по пътя между дърветата, силите напълно ме напуснаха. Почувствах се страшно стара и самотна. И така щеше да е оттук нататък.

Не бях гладна, но часовникът ми подсказваше, че е време за ядене. Отидох до кухнята, извадих една от многото кутии в хладилника. В нея имаше салата с пуешко и грозде. По принцип я харесвах, но сега седнах на масата и започнах да ровя с вилицата. Отказах се да я ям и я върнах обратно в хладилника, отправяйки се към банята за нещо много по-належащо — душ.

Ъглите на гардеробите са винаги прашни. Дори домакиня като баба ми не съумя да победи праха.

Душът ми се отрази добре. Горещата вода сякаш отнесе част от мъката ми. Измих с шампоан косата си, изтърках цялото си тяло, избръснах мишниците и краката си. След като излязох от банята, оскубах веждите си и си сложих лосион за тяло и дезодорант, балсам, за да си разплета косата си, и разни други от сорта. С все още пусната мокра коса, падаща по гърба ми несресана, надянах бялата си тениска за спане с пилето Туити отпред и взех гребена. Обикновено сядах пред телевизора, за да гледам нещо, докато се разресвам — доста досадно занимание.

Краткият проблясък на някакъв смисъл се изчерпи и се почувствах празна. На входната врата се позвъни точно когато влизах във всекидневната с гребена в едната ръка и хавлията — в другата. Погледнах през шпионката — беше Бил. Чакаше търпеливо на верандата.

Поканих го да влезе, но ми беше все едно, че го виждам. Той ме погледна леко изненадан — заради тениската за спане, мократа коса и босите ми крака. Както и липсата на грим.

— Заповядай — казах.

— Сигурна ли си?

— Да.

Той влезе, оглеждайки се наоколо, както правеше обикновено.

— Какво правиш? — попита, когато забеляза купа вещи, които бях оставила настрана, тъй като реших, че приятелите на баба може би ще проявят интерес, господин Норис например сигурно щеше да се зарадва да вземе снимката на майка си и майката на баба, поставена в рамка.