Мъртви на прага

— Остана ли нещо от петдесетте хиляди долара? — тихо попита Ерик. — Джейсън поиска ли част от тях?

— Не е твоя работа — отвърнах аз. Гласът ми звучеше остро и невъзмутимо, точно както исках да звучи. Дадох на Джейсън само една пета от тях. Не че той ме беше молил, но не мога да отрека, че ясно усетих очакването му да го направя. И тъй като на мен ми трябваха много по-спешно, оставих за себе си повече, отколкото първоначално възнамерявах.

Аз нямах медицинска застраховка. Джейсън, разбира се, имаше — като всички работници в общинската пътноремонтна служба. Напоследък все по-често си задавах подобни въпроси: Ами ако остана инвалид? Ако си счупя ръката или ме оперират от апандисит? Не само че нямаше да мога да работя, но щях да се сдобия и с болнични сметки за плащане. А в днешно време едно залежаване в болница излизаше доста скъпичко. През изминалата година бях натрупала няколко сметки за медицински услуги и изплащането им ми излезе през носа.

Сега бях изключително доволна, че няма нужда да се тревожа поне за това. Обикновено не се заглеждам прекалено напред в бъдещето, защото съм свикнала да живея ден за ден. Но нападението над Сам ми отвори очите. Преди си мислех, че имам спешна нужда от нова кола — е, от по-нова употребявана кола. Мислех си колко опърпани са завесите в дневната и колко приятно би било да си поръчам нови от „Джей Си Пени“. Дори ми мина през ум, че би било много забавно да си купя рокля, която да не е от разпродажба. Но когато Сам пострада, се почувствах засрамена и шокирана от собственото си лекомислие.

Докато Кони Трупа обявяваше следващата песен („Една от онези нощи“), Ерик внимателно се вгледа в лицето ми.

— Бих искал да умея да чета мислите ти, така както ти го правиш с хората — каза той. — Много бих искал да знам какво става в главата ти. Бих искал да знам и защо толкова ме интересува какво става в тази глава.

Усмихнах му се накриво.

— Приемам условието ти за безплатна кръв и подслон, макар да не гарантирам, че подслонът ще е при мен. А по въпроса за парите?

Ерик се усмихна.

— Ще взема плащането в натура. Ще ми бъде приятно да знам, че Сам ми дължи услуга.

Обадих се на Сам от мобилния телефон, който той ми остави за временно ползване, и му обясних всичко.

Сам звучеше примирен.

— В бара има подходящо място, където вампирът може да спи. Добре. Храна, подслон и услуга. Кога ще дойде?

Предадох въпроса му на Ерик.

— Веднага — каза той и повика сервитьорката. Момичето носеше дълга черна рокля с дълбоко деколте — униформата за всички човешки служителки в бара. (Нека ви кажа нещо за вампирите: те не обичат да обслужват маси. Да не говорим, че изобщо не ги бива в това. Вампирите почти винаги наемат хора да вършат мръсната работа в заведенията им.) Ерик й поръча да доведе Чарлз; тя се поклони, притисна юмрук към противоположното си рамо и каза:

— Да, господарю.

Направо да повърнеш.

Както и да е; Чарлз прескочи театрално тезгяха и се отправи към сепарето на Ерик под бурните аплодисменти на клиентите.

Поклони ми се, а после погледна към Ерик с очакване, което би трябвало да изглежда като раболепие, но всъщност си беше най-нормална учтивост.

— Тази жена ще ти каже какво да правиш. Оттук нататък тя ще е твоя господарка, докато се нуждае от услугите ти. — Не успях да разшифровам изражението на Чарлз Туайнинг и нямах никаква представа как му понасяше заповедта на Ерик. Много вампири просто не биха приели да слугуват на човек, независимо от заповедите на шерифа им.

— Ерик, не! — Бях шокирана. — Ако някой трябва да му е господар, то това е Сам.

— Сам те изпрати при мен. Аз решавам, че Чарлз ще работи под твое ръководство. — Лицето му доби каменно изражение. От опит знаех, че стигнеше ли се дотам, спорът ставаше излишен.

Нямах представа накъде отиваха нещата, но определено надушвах неприятности.

— Само да си взема палтото, и съм готов да тръгнем, когато пожелаете — каза Чарлз Туайнинг и се поклони толкова покорно и грациозно, че се почувствах като идиот. Благодарих му със задавен глас, а той, все още наведен, вдигна към мен единственото си око и ми намигна. Усмихнах се неволно и се почувствах значително по-добре.

От тонколоните се разнесе гласът на Кони Трупа:

— Здравейте, нощни слушатели. Продължавам с поредицата от десет последователни песни специално за нас, мъртъвците. Ето и една много любима. — И Кони пусна „Спуска се нощта“, а Ерик каза:

— Ще танцуваш ли с мен?

Погледнах към малкия дансинг. Беше празен. Но в крайна сметка Ерик осигури за Сам барман и охранител едновременно, така че му дължах благодарност.

— Благодаря — промълвих учтиво аз и се измъкнах от сепарето. Ерик ми подаде ръка и аз я поех. Другата му длан прилепна към талията ми.

Въпреки разликата в ръста се справихме чудесно. Аз се преструвах, че не виждам как всички присъстващи ни зяпат, и двамата се понесохме по дансинга така, сякаш много добре знаехме какво точно правим. Фокусирах вниманието си върху гърлото му, за да не се налага да го гледам в очите.