Мъртви на прага

Погледнах надясно и го видях да кима. Хората умираха, понякога внезапно и неочаквано, а понякога доста нелепо. Един вампир знаеше това по-добре от всеки друг.

— Двамата с брат ми отраснахме в дома на баба ни — казах. — Тя почина миналата година. Брат ми се премести в старата къща на родителите ни, а аз останах в бабината.

— Късметлийка си, че имаш свой дом — обади се той.

В профил острият му нос изглеждаше изящен, почти миниатюрен. Зачудих се дали си даваше сметка, че човешката раса бе станала по-едра, а той си стоеше същият.

— О, да — съгласих се аз. — Страхотна късметлийка съм. Имам работа, имам брат ми, имам къща, имам приятели. И съм здрава.

Той за пръв път обърна към мен цялото си лице. Или поне така ми се стори, но аз тъкмо изпреварвах един очукан форд и нямаше как да отвърна на погледа му.

— Много интересно. Прощавай, по бях останал с впечатлението, че имаш някакъв недъг. Пам спомена нещо такова.

— О, да… аха.

— И какъв е… този недъг? Изглеждаш много… ъм… корава.

— Аз съм телепат.

Той се умисли.

— Какво означава това?

— Мога да чета мислите на други хора.

— Но не и на вампири.

— Не, не на вампири.

— Много добре.

— Да, и аз така смятам. — Ако можех да чета мислите на вампирите, отдавна да съм мъртва. Вампирите ценят личното си пространство.

— Познаваше ли Чоу? — попита той.

— Да. — Беше мой ред да съм лаконична.

— А Дългата Сянка?

— Да.

— От позицията на най-новия барман във „Вамптазия“ определено съм заинтригуван от обстоятелствата около смъртта им.

Напълно разбираемо, но аз нямах представа как да отговоря.

— Добре — предпазливо казах аз.

— Ти там ли беше, когато Чоу умря отново? — Някои вампири използваха тази формулировка, когато говореха за окончателната смърт.

— Ами… да.

— А Дългата Сянка?

— Ами… да.

— Бих искал да чуя какво имаш да кажеш по този въпрос.

— Чоу умря в така наречената Война с вещиците. Дългата сянка се опитваше да ме убие и тогава Ерик го прониза с кол, защото и без друго крадеше от него.

— Сигурна ли си, че това е причината Ерик да го прониже? Заради кражби?

— Бях там. Би трябвало да знам. Точка по въпроса.

— Предполагам, че животът ти не е много лесен — каза Чарлз след дълга пауза.

— Така е.

— Къде ще прекарвам светлата част от денонощието?

— Шефът ми се е погрижил за това.

— Във вашия бар често ли се случват неприятности?

— Едва отскоро — отвърнах аз след кратко колебание.

— Охраната ви не може ли да се справи със свръхсъществата?

— Охраната е собственикът, Сам Мерлот. Той самият е свръхсъщество. Точно в момента е свръхсъщество с ранен крак. Простреляха го. И не е единственият.

Това изобщо не изненада спътника ми.

— Колко са?

— Трима, доколкото ми е известно. Калвин Норис, пума, който не е смъртоносно ранен, и едно момиче на име Хедър Кинман, която е мъртва. Беше застреляна в „Соник“. Знаеш ли какво е „Соник“? — Вампирите не са много наясно със заведенията за бързо хранене, защото просто не се хранят. (Вие например колко бутилки кръв можете да сложите върху поднос на главата си?)

Чарлз кимна и кестенявите му къдрици се разпиляха по раменете му.

— Оттам можеш да поръчваш храна от колата си.

— Да, точно така — казах. — Хедър седяла в колата на приятелка, после слязла, за да отиде до своята кола, на няколко метра разстояние. Изстрелът дошъл от другата страна на улицата. Тя държала млечен шейк в ръката си. — Разтопеният шоколадов сладолед се беше смесил с кръвта й на паважа. Видях го в съзнанието на Анди Белфльор. — Случило се е късно през нощта и всички магазини на отсрещния тротоар бити затворени от часове. Така че стрелецът спокойно се е измъкнал.

— И трите случая ли са станали през нощта?

— Да.

— Чудя се дали това е важна подробност.

— Би могло; а може би просто защото нощта осигурява по-добро прикритие.

Чарлз кимна.

— Откакто раниха Сам, сред свръхсъществата настъпи паника. Трудно им е да повярват, че трите последователни покушения са случайност. А обикновените хора се тревожат, защото в техните очи трима души са били простреляни на случаен принцип — жертви, които нямат нищо общо помежду си и почти никакви врагове. А това напрежение поражда юмручни боеве в бара.

— Никога досега не съм работил като охрана — призна Чарлз. — Бях най-малкият син на баронет от средна ръка, така че трябваше да се справям сам в живота. Работил съм какво ли не. Бил съм барман, а преди много години съм работил и в публичен дом. Стоях отпред, хвалех достойнствата на проститутките — нали това е думата? — и изхвърлях от бардака клиентите, които се държаха твърде грубо с момичетата. Предполагам, че същите задължения имат и охранителите в баровете.

Загубих дар слово от този неочакван изблик на откровение.

— Разбира се, това беше, след като загубих окото си, но преди да стана вампир — уточни той.

— Разбира се — повторих аз като ехо.

— Което пък се случи, докато бях пират — продължи той. Усмихваше се. Видях го с периферното си зрение.

— И какво точно… ъм… пиратства? — Нямах представа дали употребявам глагола правилно, но той ме разбра идеално.