Кимнах на Чарлз, слязох от стола и тръгнах след Пам. За моя изненада, тя не ме поведе към офиса на Ерик, а към едно от сепаретата в заведението. Явно тази вечер Ерик дежуреше в бара. Всички вампири от Шривпорт бяха длъжни да се мотаят във „Вамптазия“ по няколко часа седмично, за да привличат туристи; един вампирски бар без истински вампири е обречен на разорение. Ерик даваше добър пример на подчинените си, като редовно излизаше от кабинета си и се смесваше с клиентите.
Обикновено шерифът на Окръг 5 седеше в центъра на залата, но тази вечер се намираше в ъгловото сепаре и зорко ме наблюдаваше, докато крачех към него. Погледът му поглъщаше тесните ми джинси, плоския ми корем и мъхестия бял пуловер, препълнен с пищните ми природни дадености. Трябваше да си облека по-неугледни дрехи. (Повярвайте ми, гардеробът ми е претъпкан с такива.) Не трябваше да обличам аленочервеното палто, което ми е подарък от Ерик. Трябваше да се
Ерик се измъкна от сепарето и се изправи пред мен в целия си внушителен ръст — над метър и деветдесет. Русата му грива се диплеше на вълни по широките му рамене, а сините му очи блестяха на фона на снежнобялото му лице.
Ерик има изразителни черти, високи скули и квадратна челюст. Изглежда като разюздан викинг, който може да плячкоса цяло село за нула време. И точно такъв е бил.
Вампирите не се здрависват, освен при извънредни обстоятелства, така че не очаквах какъвто и да било поздрав от него. Но той се наведе и ме целуна по бузата, и то не как да е, а бавно и лениво, сякаш искаше да подчертае, че няма нищо против да ме съблазни.
Изобщо не осъзнаваше, че вече е целувал почти всеки сантиметър от Суки Стакхаус. Да кажем, че двамата бяхме постигнали максималната физическа близост, възможна между мъж и жена.
Ерик просто не си спомняше нищо, а аз исках нещата да си останат такива. Е, не че го
— Какъв симпатичен лак за нокти — каза Ерик и се усмихна. Говореше с лек акцент. Естествено, английският не е първият чужд език, който му се е наложило да научи. По-скоро двайсет и петият.
Опитах се да сдържа усмивката си, но комплиментът му ми хареса. Ерик винаги забелязваше и най-дребната промяна във външния ми вид, шапка му свалям за това. Едва отскоро поддържам ноктите си дълги и днес ги бях лакирала в прекрасно аленочервено, за да са в тон с палтото.
— Благодаря — измърморих. — Как си?
— Отлично. — Ерик вдигна русата си вежда и ме погледна изненадано. Вампирите нямат проблеми със здравето. Той махна с ръка към сепарето и аз се шмугнах вътре.
— Имаше ли някакви проблеми с поемането на юздите? — уточних аз.
Няколко седмици по-рано една вещица бе изтрила паметта на Ерик. Трябваха му няколко дни, за да се справи с амнезията. През това време Пам го паркира при мен, за да го скрие от погледа на въпросната вещица. И похотта си каза думата. Много пъти.
— То е като с карането на велосипед, не се забравя — отвърна Ерик и аз си наложих да се съсредоточа. (Макар че се зачудих кога точно е бил създаден велосипедът и дали Ерик имаше нещо общо с това.)
— Получих обаждане от създателя на Дългата Сянка, американски индианец на име Горещ Дъжд. Сигурен съм, че помниш Дългата Сянка.
— Преди малко се сетих за него — отвърнах аз.
Дългата Сянка беше първият барман във „Вамптазия“. Крадеше от Ерик, който пък ме принуди да разпитам сервитьорките и другите човешки служители, докато накрая успях да открия виновника. Две секунди преди Дългата Сянка да изтръгне гръкляна ми, Ерик го уби по най-традиционния начин — с дървен кол. Стигнах до извода, че да убиеш друг вампир е много сериозна работа, защото Ерик трябваше да плати солена глоба — така и не разбрах на кого, но вече бях сигурна, че парите са отишли при Горещ Дъжд. Ако Ерик беше убил Дългата Сянка, без да плати за това, щеше да го сполети някакво друго наказание. Нямах представа какво — и слава богу!
— Какво искаше Горещ Дъжд? — попитах.
— Да ме уведоми, че въпреки платената сума, определена от арбитъра, той не се чувства напълно удовлетворен.
— Още пари ли иска?
— Не мисля. Останах с впечатление, че не търси финансова компенсация. — Ерик сви рамене. — За мен случаят е приключен. — Той отпи глътка синтетична кръв, облегна се назад и ме погледна с непроницаемите си сини очи. — Както впрочем и кратковременната ми амнезия. Кризата свърши, вещиците са мъртви и в моето малко късче от Луизиана отново цари ред. Как са нещата при теб?
— Ами, тук съм по работа — отвърнах аз и побързах да си придам делово изражение.
— Какво мога да направя за теб, скъпа моя Суки? — попита той.
— Сам иска да те помоли за нещо — казах.
— И праща теб? Или е много глупав, или е много умен — измърмори той.
— Нито едното, нито другото — отвърнах аз, опитвайки се да запазя спокоен тон. — По-скоро много ранен. Простреляха го в крака тази нощ.