Мостът на птиците

— Заекът засяга един много важен въпрос — рече одобрително Господаря Ли. — Прислужниците въобще си нямали представа, че тези перца принадлежат на Царя на птиците. А и да не забравяме, че това е станало преди повече от хиляда години, когато перата са се използвали за украсата на всякакви шапки, не само на корони. Какво страшно можело да има в това да заменят старата украса с нова? Пък и дрънкулките били наистина прекрасни. Прислужниците все пак съобразили да поставят едно условие. Накарали вехтошаря да се закълне, че ако принцесата по една или друга причина поиска старите си перца, той ще им ги върне и ще си прибере дрънкулките. Разбира се, той веднага се заклел. Една след друга те дошли при него с перцата, една след друга си получили дрънкулките, една след друга били прободени право в сърцето от гнусното човече.

— Клетите девойки! — изхълца Лотосовия облак. — Клетите неверни прислужници!

— Клетата Принцеса на птиците — добави Господаря Ли. — Предполагам, че гнусното човече е извършило престъпленията си на седмия ден от седмата луна, за да не могат на Небесата да се усетят. Нефритовата перла трябвало да се завърне при съпруга си, така че извикала птиците на Китай. Птиците обаче вече не могли да я чуят, тъй като не притежавала перцата. Клетата малка принцеса! Представям си как е призовавала птиците, как се е тревожила от това, че не идват, как безпомощно се е озъртала и е отправяла взор към Небесата, където я очаквал божественият й съпруг. Как е изгубила всякаква надежда, след като изтекъл седмият ден от седмата луна. Нарушила обета си, така че била лишена от закрилата на Небесата. Колкото до останалото, за едно лукаво човече, предрешено като вехтошар, не представлявало никаква трудност да открадне корона от едно простодушие селско момиче.

— Трагедиите ме ужасяват! — завайка се Ключовия заек.

— Боя се, че най-страшното тепърва предстои — въздъхна Господаря Ли. — Гнусното човече се завърнало при Стареца от планината, който изрязал сърцето му. По този начин станало неуязвимо, а след като вече притежавало и короната, никога нямало да остарее. С течение на вековете купило много други тайни от Стареца от планината и могъществото му нараснало. А ти, драги ми Ключов заеко, го познаваш най-добре от всички ни, тъй като човечето сетне се превърнало в княз Чин и се наместило на трон, на който си седи и до ден-днешен, скрито зад златна маска.

Улових падащия Ковчежник в движение, а Лотосовия облак отиде да донесе благоуханни соли.

— Един и същ княз е властвал през всичките тези векове! — възкликна уплашено Заека, когато се съвзе.

— Само една молба имам към вас. Не ме принуждавайте да поглеждам лицето, скрито зад маската. То навярно е най-ужасното и страховито лице на света.

— Може и да не е — рече замислено Господаря Ли.

— Говорим за един много необичаен човек. Изгорил е всички книги в Китай и е избил милиони хора, за да премахне всякакъв спомен за Принцесата на птиците. Защо му е било необходимо да върши това, след като тя вече е била лишена от покровителството на Небесата? Всички тези хора са били избити безпричинно. Сетне си построил замък с тридесет и шест императорски спални, за да затрудни евентуалните убийци. Убийците обаче не биха могли да му сторят нищо, тъй като е неуязвим. Живее само заради парите, но с какво ги пази? С железни каси и с армии ли? Не. Пази ги е помощта на лабиринти и чудовища, сякаш излезли от страшните детски приказки. Чудовищата наистина са страховити, но не вършат никаква работа. Велики Буда, та всеки полуумен армейски сержант би могъл да измисли някаква по-добра защита!

— Смяташ ли, че е луд? — прошепна Лотосовия облак.

— О, ни най-малко — отвърна Господаря Ли. — Човечето така си устроило живота, че всеки, който евентуално би се опитал да посегне на него, трябвало да изтърпи премеждия като описваните в страшните приказки. Това е безсмислено, ако приемем, че човечето е било велик и могъщ владетел. То обаче става напълно логично, ако възприемеш човечето в истинската му същност — страхливо малко момченце, будещо се през нощта, треперещо от ужас при всеки шум и съзиращо чудовища във всяка сянка. Момченцето пораснало, но в никакъв случай не възмъжало. Мислите за смъртта така го плашели, че било готово да извърши каквото и да е престъпление, и дори да изгуби сърнето си, само и само да стон далеч от Великото колело на преображенията. За княз Чин трябва да се каже и още едно нещо, което е може би най-странното от всички.

Ли Као бръкна в пояса си и извади скъпоценните камъни, които бях взел заедно с ковчежето — диамант, рубин, бисер и изумруд. Постави ги върху масата.