Мостът на птиците

— Жалко, че вече не разполагаме с Драконовата огърлица — каза тихо. — Една желязна памет като на Окълвания Хо щеше да ни свърши хубава работа сега.

Мисловните процеси на Господаря Ли ми бяха толкова чужди, колкото и скритите помисли на Буда. Не се поколеба при избора на нито един от завоите и го последвах, очаквайки през цялото време да чуя началото на металическото ръмжене на тигъра. Князът не бе безделничил по време на нашето отсъствие. Въздухът вонеше на кръв и гниеща плът. Срежи трупове ни гледаха учудено от пукнатините в тавана. С ужас забелязах, че на пода започват да се появяват тъмни струйки. Някъде в далечината се дочу ръмженето на тигър.

Ли Као доволно се изкашля и прекоси арката, водеща към пещерата с фалшивия таван и изкуственото езеро. Закрепих едно въже на скала от единия край на езерото, сетне повторих операцията от другата страна. Другия край на въжетата прикрепих на кръста си с възел, който можех лесно да развържа. Погледнах със страх нагоре, където трябваше да се намира фалшивата врата. Ако се окажеше невъзможно да се отвори откъм нашата страна, щяхме да споделим съдбата на клетниците, чиито тела се бяха залостили в пукнатините.

Водата нахлуваше все по-бързо и по-бързо и вече достигна бедрата ми. Започнах да плувам нагоре с Господаря Ли на гърба си. Ръмженето на тигъра прерастна в рев и водата на прилива ни удари с цялата си сила. Потоците й ни блъскаха от всички посоки, но въжетата бяха добре закрепени, така че продължихме да се издигаме. Господаря Ли стъпи на раменете ми и присегна нагоре. Чух как пъхтеше и ръмжеше, но след малко тези звуци бяха последвани от стърженето на метал. Той бързо се изви встрани и отворилата се надолу врата се размина с главата му само на два пръста. Отвързах въжетата, преминах през отвора и се озовахме отново в тронната зала на княз Чин.

От случайно изтървана приказка на Ключовия заек бяхме научили, че тронната зала се заключва при залез слънце и след този миг единствено князът може да влезе в нея. Светлината на факела на Ли Као разпръскваше мрака. Чуваше се тежката стъпка и дрънченето на оръжието на войниците, стоящи на стража от другата страна на златните порти. Бурята премина така бързо, както се бе появила, вятърът разсея облаците, помещението се изпълни с лунна светлина и насмалко не изстинах от ужас.

Княз Чин бе седнал на трона си и ужасяващата му маска бе втренчила поглед в нас.

Ли Као продължи да върви напред без да се смущава от нищо.

— Не се бой, Воле, това е само празна черупка — каза ми той, и когато след малко намерих сили да помръдна отново, се оказа, че е прав. Лунните лъчи преминаваха като бледи златисти пръсти през отворите за очите на тигровата маска и огряваха облегалката на трона. Маската и голямото наметало от пера бяха поставени върху лека метална рамка.

— Е, Воле, обещахме да свършим една работа преди да се заемем повторно с женшеновите корени — каза Господаря Ли. — Това ще рече, че ни остават само няколко часа, през които сме длъжни да открием перата на Царете на птиците, златната корона и самата Принцеса на птиците. Ще ни трябва и ключа на ковчежето, така че нека се заловим за работа. Брадвата ти отскочи от княза, когато за пръв път то удари с нея. Спомняш ли си къде точно го улучи?

Присегнах към три малки бели перца, които бяха втъкани в наметалото.

— Може ли да има пера, способни да спрат острието на брадва? — прошепнах аз. — Господарю Ли, да не би това да са перата на Царя на птиците?

— Скоро ще разберем. Опитай се да ги измъкнеш.

Перата не можеха да бъдат измъкнати. Не можеха да бъдат и изрязани. Факелът на Ли Као въобще не ги опърли. Той извади черупките от пояса си и ми подаде три играчки. Поставих малката тенекиена флейта върху трона с треперещи ръце и присегнех към наметалото.

— Снежната Гъска връща флейтата в замяна на перцето — прошепнах. Перцето излезе като сламка, измъкната от бучка масло. Поставих и кристалната топка на трона. — Малката Пин връща топката в замяна на перцето — прошепнах, и второто перце се измъкна със същата лекота, с което и първото. Поставих върху трона и бронзовото звънче.

— Есенната Луна връща звънчето в замяна на перцето — прошепнах аз и третото перце едва не скочи само в ръката ми.

Ли Као прибра перцата в пояса си.

— Останалата част от работата няма да е така лесна — каза мрачно. — Ще ни бъде нужна помощ, така че нека да побързаме да я открием.

Изчакахме настъпването на отлива. Спуснахме се отново в езерото и заедно с Ли Као поехме пътя си през лабиринта. С помощта на въжето и куката се изкачихме отново през каменния комин и влязохме в пещерата. Оттам пък се спуснахме по склона на скалата до брега на морето. Бе вече така спокойно, че с лекота преплувах разстоянието до града.