Мостът на птиците

Ли Као скри скъпоценните камъни в една черупка на пояса си и ме помоли да прибера ковчежето отново в торбичката и да я завържа здраво за своя пояс. След това с мъка се изправи на крака и погледна клетите момичета, които продължаваха да кръжат около кулата.

— Снежна гъско — каза тихо. — Малка Пин, Есенна луна, чуйте ме. Работата вече почти е свършена. Разполагаме с флейтата, топката и звънеца. Знам къде да открия трите пера на Царете на птиците. Знам къде да открия и златната корона. Вече знам и къде да открия Принцесата на птиците. Трябвала ни пуснете да преминем. Трябва да положите такива усилия, каквито по-рано никога не сте полагали, и да ни позволите да стигнем до брега.

Продължих да го гледам тъпо. Той си пое дъх. — Прислужници! Ако можете да се преборите с магията и да ни позволите да преминем, кълна ви се във всичко, което е свято, и в името на Великия господар на нефрита, че птиците ще полетят! — изкрещя с все сила Господаря Ли. — На седмия ден от седмата луна птиците на Китай ще полетят!

Съмнявам се, че втори път в живота си ще мога да бъда поразен от нечия смелост, защото веднъж станах свидетел на смелост, излизаща извън разбиранията на смъртните. Гласът на Ли Као отекна в кулите и стените на мъртвия град и след това настъпи тишина. Сетне телата на мъртвите момичета започнаха да се въртят във водата. В началото ми се стори, че те просто не могат да се контролират, но след малко си дадох сметка, че те се въртят но такъв начин, че да омотаят косите си плътно около своите тела.

Обля ме вълна от болка, която почти ме събори във водата. Чух болезнените викове на момичетата не с ушите, а със сърцето си. Господаря Ли се качи на гърба ми, скочих във водата и заплувах към далечния бряг. Ужасяващата болка на девойките продължи да отеква в сърцето ми, а водата наоколо ни се размени от трескавите движения на телата им. Минах толкова близо до една от тях, че успях да съзра сълзите й и да видя как се гърчи, сякаш някой и прекършва гръбнака. Започнах да плувам по-бързо и момичетата изчезнаха от погледа ми. Прекратиха ужасната си борба едва след като успях да изпълзя на песъчливия бряг.

Застанахме с лице към момичетата и сведохме чела доземи. Ли Као прецени, че не разполагаме с достатъчно време, за да почетем доблестта им по дължимия начин.

— Воле, вече сме подвластни на тържествения си обет и ще се наложи да разберем какво напрежение могат да издържат твоите мускули — каза той мрачно. — За да стигнем до Замъка на лабиринта трябва да прекосим половината Китай. Наложително е обаче да бъдем там преди да настъпи седмият ден от седмата луна. Ще се справиш ли?

— Господарю Ли, качи се на гърба ми — отвърнах му аз.

Той ме послуша, след което аз се извърнах с лице към юга и се понесох напред.

В късния следобед на седмия ден от седмата луна се озовахме на песъчлив бряг и наблюдавахме стръмния хълм, върху който се извисяваше мрачната грамада на Замъка на лабиринта. Слънчевите лъчи си пробиваха пътя през тъмните облаци и превръщаха водите на Жълтото море в разтопено злато. По повърхността му се движеха вълни, предизвикани от силния вятър. Чайките проблясваха като снежинки в небе, обещаващо дъжд. Нямаше как да преведа Господаря Ли през тези вълни без да убия него или двама ни, така че го погледнах с уплашени очи.

— Струва ми се, че скоро ще получим подкрепление — каза ми той спокойно и посочи няколко лодки, които бързо се доближаваха към нас.

Първата от тях бе малка рибарска лодка с яркочервено платно. От другите лодки я обсипваха с копия и стрели. Вятърът довя до нас гневни викове. „Кесията ми… нефритовата ми тока… спестяванията на баба… с прилепови фъшкии артрит не се лекува… под нито една от трите черупки нямаше бобова зърно… върни ми изкуствената челюст!“

Малката лодчица достигна брега буквално пред нозете ни и от нея изскочиха двама господа с долен вид и размахаха юмруци към преследвачите.

— Как смеете да ни клеветите! — извика Лихваря Фан.

— Ще ви съдим за клевета — закани се Мърлявия Ма. Заканващата се тълпа също достигна брега и Ма, и Фан си плюха на петите. Влязохме в малката рибарска лодчица и се изтласкахме от брега. Вятърът любезно ни понесе и наместихме платното. Слънцето залезе, светкавици разсякоха небето и започна да вали. Грамадата пред нас покри почти целия хоризонт. Като маневрирах сред острите назъбени скали, открих място, където можеше да достигнем брега.

Вятърът вече виеше, а дъждът бе станал толкова силен, че не виждах почти нищо. Завъртях около главата си въже, на чийто край имаше кука. При третия опит тя се закачи надеждно за една скала. Господаря Ли се качи на гърба ми и започнах да се катеря. Камъните бяха хлъзгави, но нямаше как да не рискуваме, защото трябваше да достигнем лабиринта преди прилива.

Успяхме. Изкатерих се на площадката, водеща към малката пещера, където бяхме открили първата съкровищница на княза. С помощта на куката и въжето се спуснах през каменния комин, водещ към лабиринта. Господаря Ли запали факел и замислено се огледа.