Мостът на птиците

Започнах да ползвам въздуха от втория мехур и ускорих ход. Навсякъде видях все едни и същи невъзможни неща. Когато и той свърши, поех третия мехур. Сетне се върнах но обратния път до мястото, където въжето зае вертикално положение. Изхвърлих камъните от джобовете си, изтласках се от дъното и след малко се оказах на повърхността само на няколко стъпки от сала.

— Господарю Ли! — изсумтях. — Господарю Ли! Той ми даде знак да мълча, издърпа ме на сала и ме разтри. След това ме накара да изпия малко вино, преди да започна да му обяснявам какво съм видял. Първо му разказах за странното ледено течение и за фосфоресцирането.

— Господарю Ли — продължих разказа си. — В първата къща видях скелетите на жена и дете. Такова едно езеро би трябвало да се е образувало години, но жената очевидно се е удавила така бързо, че не е имала време да вземе детето си от люлката.

Разказах му, че и в другите къщи бях видял същата гледка. Играчи на комар, удавили се със чаши в ръце. Ковачи, проснали се до наковалните си. Жени, чиито кости се бяха смесили със съдовете, в които са приготвяли вечеря.

— Господарю Ли, този град е бил унищожен мигновено! — възкликнах. — Ако княз Чин е виновникът за това масово убийство, той има най-студеното сърце на света!

Ли Као ме стисна за ръката.

— Повтори последното — нареди ми.

— Ами… казах, че ако княз Чин е причинил тази всеобща гибел, то сърцето му е най-студеното на света.

Лицето на Ли Као бе придобило странно изражение. Изражението на котка, промъкваща се зад едра самодоволна птица. Махна с ръка в посока към кулите и куполите.

— Воле, това е един нов лабиринт, а този път не разполагаме с огърлицата с дракона. А дали пък ни е необходима? Струва ми се, че когато Стареца от планината ни говори за глупостта на някои от учениците си, може би внимателно да ни е намеквал нещо за княз Чин. Ли Као бързо намаза тялото си с мас и взе своите дихателни приспособления.

— В края на краищата, Най-мъдрият човек на света едва ли би бил доволен от ученик, който решава да скрие сърцето си в огромен град, погребва го на няколкостотин фута дълбочина и въпреки това оставя пътека, водеща право към същинската природа на изрязания орган. Воле, я ме заведи при това странно ледено течение — измънка Господаря Ли.

28. Най-студеното сърце на света

Спуснахме се в глъбините на зловещото зеленикаво сияние и открих леденото течение само след миг. Почти умряхме от студ докато разберем, че можем да го следваме от безопасно разстояние, наблюдавайки една тънка верига от мехурчета. Това ни отне часове, тъй като ни се наложи да прекосим множество улици, пресичащи се под най-различни ъгли. От време на време излизах обратно на повърхността и премествах сала, след това от водата се измъкваше и Господаря Ли, почивахме си и отново зареждахме мехурите с въздух. Оказа се, че постепенно се придвижваме към самия център на града. В късния следобед достигнахме меден купол, стърчащ над водата и обграден от върховете на четири каменни кули. Една от скалите, срутили се от планината, бе го пробила. Тънката верига от мехурчета започваше тъкмо от образувалия се отвор.

Промъкнахме се през него и се спуснахме към купчина съкровища, десет пъти по-голяма от всички останали, които бяхме видяли дотогава, взети заедно.

Над нея се виждаше огромно копие на тигровата маска на княза, закачена на каменна стена. Устата на звяра бе широко отворена и иззад зъбите му се виждаше лавица, върху която бяха наредени най-изящни скъпоценни камъни. В центъра им имаше малко златно ковчеже и сърцето ми се изпълни с радост когато забелязах, че мехурчетата излизат от ключалката му. Понечих да го взема, но Ли Као не ми позволи. Даде ми знак да погледна по-внимателно маската и видях, че зъбите на тигъра са от остра стомана. Придвижих се до една от кулите и успях да измъкна каменна плоча от стената и. Върнах се при маската и пъхнах плочата между ужасните челюсти.

Стоманените зъби веднага с щракане се впиха в нея. Чу се страховито хрущене, може би подсилено от водната среда, но плочата за щастие се оказа достатъчно дебела, за да успея да си пъхна ръката през отвора и да взема ковчежето. Тъкмо го бях пуснал в торбичка, прикрепена за пояса ми, когато стоманените зъби прегризаха плочата със страховит трясък. Започнахме да плуваме обратно към повърхността и изведнъж сърцето ни се сви. От глъбините на зеленикавото сияние се появиха три бисерни фигури и се насочиха към нас. Ако не бях захапал мехура, навярно щях да се разплача от жалост. Това бяха трите убити прислужници на Принцесата на птиците. Въпреки многото изминали векове телата им не бяха засегнати от тление. Ужасът, изпълнил очите им, бе смесен с безпомощност. Стори ми се, че ни умоляваха за нещо. Движеха се във водата като риби, с къси отсечени движения. Дългите им черни коси образуваха облаци около главите им.