Мостът на птиците

Смъкнах и последната верига от тялото си и с удоволствие се протегнах. Влязохме в стаята за изтезания, за да се въоръжим. Ли Као натъпка пояса си с ками, а аз си взех меч и копие. Окълвания Хо бе харесал най-много чудовищната брадва, с която се обезглавяваха жертвите. Тъй като обаче тежестта й се оказа непосилна за него, наложи му се да се задоволи с една по-малка, но затова пък с двойно острие. Ли Као лениво се отправи към стълбището.

— Няма за къде да бързаме — поясни. — Войниците от стаята за изтезания ще повлекат със себе си и войниците на пост по стълбищните площадки. Когато стигнат до двореца вече ще са се превърнали в голяма подивяла тълпа. Тези, които не бъдат стъпкани в суматохата, ще излязат на двора и ще заразят с паниката си най-малко две дивизии от армията на Прародителката. Съмнявам се от крепостната стена да остане и камък върху камък, когато достигнат до нея. Там истерията им ще се предаде и на войнството на княз Чин и не вярвам сетне в града да остане нещо здраво и читаво. Напълно е възможно да не срещнем жива душа чак до Ханчжоу.

Логиката му обаче този път не се оказа безупречна. При изкачването си по стълбите наистина не видяхме нито друго освен няколко стъпкани тела. Когато обаче влязохме в тронната зала съзряхме същество, което нямаше никак да се изненада дори ако Южнокитайското море се превърнеше в соев сос. Една чудовищна фигура с корона на главата ни заплаши с пръст, подобен на луканка.

— Чума, която превръща всичко в гнилоч и воня, не съществува — каза презрително Прародителката. — Войници! Нарежете тези кучета на парчета!

Стражите й ни обградиха от всички страни и навярно щяхме да бъдем убити веднага, ако не беше Окълвания Хо. С радостен вик се затича направо към трона. Брадвата се въртеше с такава скорост в ръцете му, че ако можеше да бълва и малко дим и пламък, щеше да заприлича досущ на Бамбуковото водно конче.

— Клъц, клъц! — възкликна щастливо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Разбира се, той се наниза направо на копията на войниците. Решихме, че е мъртъв, и се възползвахме от кратката суматоха, за да си проправим път. Ли Као изпълни въздуха с летящи ками и четири войника се строполиха на пода.

— Побързай, Господарю Ли, качи се на гърба ми! — извиках му. Той така и стори и аз се засилих към трона. Подпрях тъпия край на копието си на земята, прелетях над главата на Прародителката и си плюх на петите.

Положението ни изглеждаше безнадеждно. Войниците познаваха двореца, а ние не, така че рано или късно щяхме да се окажем в капан. Понесох се нагоре по едно стълбище, а през това време Ли Као сграбчваше вазите, оказали се по пътя ни, и ги хвърляше върху главите на войниците. Войниците обаче бяха твърде много. Озовах се в дълъг коридор, завършващ с масивна двойна бронзова порта. Оказа се заключена. Извърнах се и видях, че половината коридор рече се бе изпълнил с войници. Две редици от стражи се придвижиха към нас покрай стените, а трета, двойна, бе запълнила средата на коридора. Водеше я капитанът на телохранителите. Огледахме още веднъж стената от блестящи копия и поверих скромната си душа на Великия господар на нефрита.

Изведнъж в коридора нахълта слон и сплеска капитана. След малко си дадох сметка, че това не е слон, а Прародителката, и станах свидетел на нещо изключително.

— Клъц, клъц! — викаше радостно Окълвания Хо. — Клъц, клъц, клъц, клъц!

Нямаше право да бъде жив, тъй като кръвта му изтичаше поне от двадесет рани при всяка негова стъпка, но той продължаваше да върви.

— Спасете ме! — изрева Прародителката и сетне с огромното си туловище премаза още трима войници. Всичко приключи след няколко минути.

Прародителката бягаше в кръг и премазваше всичко по пътя си. Окълвания Хо въртеше неуморно брадвата и избиваше всичко наоколо си. Ли Као се включи в касапницата и започна да прерязва гърла, а и аз завъртях меча си. Към края на заниманията си бяхме доста затруднени от това, че започнахме все по-често да се подхлъзваме н препъваме върху парчетата от Прародителката. Броят им никак не беше малък. Изоставихме трупа на последния убит войник и коленичихме до Окълвания Хо.

Лежеше на гръб, все още стиснал брадвата. Животът му изтичаше на червени струйки, а лицето му бе станало пепеляво. Опита се да фокусира погледа си върху нас.

— Успях ли да и видя сметката? — прошепна.

— Хо, ти накълца това чудовище на сто парчета — похвали го Господаря Ли.

— Толкова много се радвам — прошепна свенливият книжник. — Сега прадедите ми няма да се срамуват от мен, когато ме посрещнат в Ада.

— Там ще те чака и Сияйната звезда — казах му.

— О, не — отвърна ми той със сериозен глас. — това би било твърде много. От Царете на Яма ще поискам единствено да се преродя като прекрасно цвете, за да може някоя танцьорка да ме откъсне и втъкне в косите си.

Просълзих се и Окълвания Хо ме потупа но ръката.