Мостът на птиците

Целунах земята, поклоних се още веднъж на княза и на краката ми сякаш израснаха криле. Не успях да достигна обаче скоростта на неговите конници, така че когато се озовах на последния хълм преди селото и погледнах надолу, видях само горящи развалини. Князът бе обещал, че никога повече няма да плащаме данъци и бе унищожил селото за назидание на другите. Бяха оцелели единствено хората, оказали се извън селото, сред тях и жена ми, отишла да лови риба на близкото езеро. Прегърнахме се и се разплакахме. Нали си спомняте обаче, че ви бях споменал малката си дъщеричка? Казваше се А Чен и бе най-скъпото ми същество. Тя бе останала в селото и я бяха убили заедно с останалите. Полудях от мъка. Лицето на малката ми дъщеричка бе непрестанно пред очите ми. Нощем ми се струваше, че чувам плача й откъм гората, излизах и я виках. — А Чен, татко ти е тук! — виках с все сила. Казаха ми, че ще се почувствам по-добре, ако й изпратя една молитва. Тъй като не умеех да чета н пиша, отидох при един свещеник. Той написа молитвата и я изгори, като по този начин тя отиде направо в Ада, при моето малко момиченце. Не се почувствах по-добре. Веднъж един странник ми каза, че високо в планината живеел един велик вълшебник. Казвал се Стареца от планината и обитавал една пещера високо в планините Омей, до които се стигало по мечешката пътека. — Той е най-мъдрият човек в света и сигурно му е по силите да съживи твоето момиченце — каза ми странникът, но трябва да му занесеш пари. Трябва да му занесеш много нари, защото Стареца от планината не продава тайните си евтино.

Нямах никакви нари и реших да се сдобия с тях. Както всички хора, заели се с трупането на много пари, лъгах, мамих и ограбих дори и приятелите си. Нищо друго обаче не ме интересуваше освен събирането на пари в количество, достатъчно, за да съживя малката А Чен. — Трябва да забравиш дъщеря ни, любезни съпруже — каза жена ми. — Продължаваш ли с това занимание, ще се побъркаш. Сетне жена ми се разболя, но не ми остана време да се грижа за нея, тъй като бях зает с трупането на нари. Тя умря и аз плаках, но не прекъснах заниманието си. Интересуваха ме само парите и нищо друго. Не харчех и стотинка от тях, защото ми бяха необходими за Стареца от планината. Не се побърках, но с минаването на дните започнах да забравям за какво трупам тези нари. От време на време се сещах, но след това веднага си казвах, че ще трябва да натрупам поне още толкова, за да мога да платя хонорара на най-мъдрия човек на земята и той да съживи дъщеря ми. Започнах да крия златото си в сандъци и да ги заравям в земята и не спирах да трупам пари. Така постепенно се превърнах в Скъперника Шен, най-алчния и най-противен човек на земята. Такъв и щях да си остана, ако Лотосовия облак не ме бе вразумила, като ме разори.

Благородни господа, има жени, конто могат да надникнат право в сърцето на мъжа. Искам да знаете, че Лот осовия облак никога не прие любовта на Скъперника Шен. Прие любовта на един беден селянин, побъркал се от мъка по дъщеричката си.

18. Ръката на ада

Пътувахме нощно време, а денят прекарвахме в палатката, където се криехме от жегата. Когато надничахме навън, виждахме образа на слънцето многократно отразен в блестящата бяла сол, обграден от въртящи се оранжеви и виолетови вихрушки, от които ни се повдигаше. Вятърът виеше зловещо. Дори и през нощта чудовищната горещина не ни изпускаше от огнените си обятия и нерядко луната и звездите се закриваха от облаци летяща сол. Контурите на това, което се надявахме да е път, продължаваха да се губят в хоризонта. Почувствахме облекчение, когато започнаха да се появяват миражи, тъй като дотогава нямаше нищо, което да развлича погледите ни.

Привиждаше ми се например замък със сребърен купол в средата на изумрудено езеро.

— Не е замък — казваше Скъперника Шен. — а голяма скала в средата на река. Покрита е с гнезда на чайки, струва ми се, макар че нямам представа какво ще правят чайки в тая пустиня.

Тогава се намесваше Господаря Ли:

— Глупости. Аз пък виждам огромна ладия в средата на езеро. На бреговете му има ярки зелени дървета.

Сетне миражът изчезваше и пред взора ни отново се появяваше безкрайната солена пустиня.

Видяхме градове, гробища и армии, строени в боен ред. Много често ни се привиждаха вода и зелени оазиси. Наложи ни се да пестим водата и започна да ни мъчи жажда. Един ден Скъперника Шен посочи нещо пред нас.

— Погледнете този отвратителен мираж — възкликна.

— Мираж ли? — попитах. — Шен, това прилича на кошмара на полудяла маймуна.

Ли Као огледа нещото пред нас внимателно.

— Кажете ми какво виждате — попита ни той.

— Виждам обичайния зелен оазис, но този път той е сред купчина каменни развалини — каза Скъперника Шен. — От недрата на земята съскат гейзери от пара И усещам отвратителната миризма на сяра.

— Целият мираж е обграден от широк пояс, наподобяващ крепостен ров, изпълнен с гъста противна течност, която бълбука странно — казах.