Мостът на птиците

— Драги мои приятели, съжалявам, но ще трябва да ви кажа, че аз виждам абсолютно същото — рече мрачно Господаря Ли. — Това не е мираж, а пътят, който следваме, води направо там.

След малко разбрахме, че наблюдаваме развалините на някога величествен град, поразен от страшно бедствие. Градските стени се бяха превърнали в разваляни. Остатъкът от огромен мост все още се издигаше над ров, в който някога ще да е имало синя вода, бели лебеди и златни рибки, но сега бе изпълнен със зловеща червеночерна лава. От другата страна на моста се виждаха огромни бронзови порти, разтворени и целите разкривени, сякаш смачкани с гигантски клещи. Изпълнени с напрежение, преминахме над рова и прекосихме портата. Пред очите ни се разкри ужасяваща гледка. От отвори в земята излизаше съскаща пара, наподобяваща дъха на сърдити Дракони. Малки езерна от кипяща лава страховито бълбукаха. Сухият жесток вятър, виещ из развалините, ни напомняше за смъртта. От двете страни на един централен булевард започваха множество улици, макар и да се назоват така бе твърде условно, тъй като не се виждаше дори една оцеляла сграда. В далечината съзряхме огромна купчина камъни, навярно остатъците от царски дворец. Решихме да се изкачим на върха и, за да потърсим с поглед зеления оазис, който бяхме зърнали отдалеч.

Развалината съвсем определено беше някогашен дворец. Като стъпвахме върху парчета от прекрасни статуи и фризове, накрая достигнахме върха и се огледахме. Пред нас се намираше стена, висока тридесет стъпки и може би пет пъти по-дълга. И тримата си помислихме изведнъж едно и също нещо.

— Тази стена не може да е надживяла бедствието! — извиках. — Била е построена след него, като са използвани камъните от развалините.

— Не бих искал да се срещна със съществото, което е пробило този отвор в нея — каза замислено Господаря Ли.

Съгласих се с него. Някаква невероятна сила бе разхвърляла част от каменните блокове от стената и те се търкаляха наоколо, подобно на дребни песъчинки. Отворът, който се бе образувал, приличаше на широко разтворена крещяща уста. Като се оглеждахме внимателно, преминахме през него. Пред очите ни се появиха огромни купчини човешки кости. Скъперника Шен побледня.

— Кълна се, че тези клетници са били сдъвкани! — възкликна.

Беше прав. Човешките кости можеха да бъдат смлени така единствено от някакви чудовищни остри зъби. А и не само костите бяха смлени, същата участ беше сполетяла и бронята. Скъперника Шен и аз въздъхнахме с голямо облекчение, след като Господаря Ли огледа остатъците от доспехи и се произнесе.

— Тези доспехи са най-малко на петстотин години. Може би дори и на хиляда. Каквото и да е било това създание, още преди векове се е превърнало в прах.

Наведе се още веднъж над сдъвканите скелети.

— Знаете ли, виждал съм чудовище, способно да се справи по този начин с войници, облечени в доспехи — каза замислено той. — Бяха го открили в един ледник в Монголия. Съществото бе наполовина бозайник, наполовина гущер, дълго сто стъпки от главата до опашката, а зъбите му бяха като огромни стоманени шипове. Книжниците искахме да го запазим за нуждите на науката, но по онова време па престола имаше един император идиот. Тъжно ми е да ви разказвам това, но тъпото величество нареди животното да бъде нарязано на части, сварено и поднесено на един банкет в двореца. Това, че то вонеше повече от хиляда непроветрени стаи и имаше вкуса на пикочния мехур на болен кит, ни най-малко не смути Сина на Небесата. По този случаи се самонагради с особен медал — „Героичния Унищожител на Несъедобни Чудовища“ — които после носеше на всички държавни приеми.

Междувременно бях насочил погледа си към голяма паднала плоча.

— Господарю Ли, тук пише нещо, но йероглифите са толкова древни, че нищо не мога да разбера — казах.

Той огледа плочата с интерес и я почисти с ръка от слоя сол, натрупал се върху нея. Времето и вятърът бяха унищожили голяма част от знаците, но и от това, което Господаря Ли успя да прочете, косата ми настръхна.

— Започва с молитва към боговете — обясни Господаря Ли. — Сетне няколко думи се губят и продължава текст; … „наказани за нашите грехове, земята се разтвори със страховит тътен и пламъците ни погълнаха. Черните скали се разтопиха и пръснаха като вода и цели осем дни земята се надигаше и трепереше. На деветия ден земята избълва от самите глъбини на Ада Невидимата ръка.“

— Какво? — понита Скъперника Шен.

— Невидимата ръка. Не ме питай обаче какво може да означава това — каза Господаря Ли. — След това се губят още думи и отново следва текст: … „шестият ден от началото на нашата гибел. Все още се трудим неуморно на стената, но вече изгубихме надежда. Продължаваме да се молим и да принасяме жертвоприношения, но боговете са безмилостни. Царицата и придворните и дами избраха по-лесната смърт и скочиха в езерото от разтопена лава. Не се опитахме да ги спрем. Ръката ни наближава. Копията ни са насочени към нищото и отскачат от нищото. Стената започва да се разклаща. Ръката…“

— Това е всичко — приключи Ли Као и се изправи.