Мостът на птиците

Еликсирът си вършеше чудесно работата и не след дълго откъм ковчега започна да се разнася невероятна воня.

— Уф! — рече началникът на митницата.

— После отвратителните зелени петна започнаха да почерняват — прошепна Господаря Ли.

— Да почерняват ли? — попита търговецът, опитвайки се с ръка да прогони вълната от зловоние от лицето си.

— Ако трябва да бъда по-точен, цветът бе зеленикавоморавожълтеникав, биещ на черно по краищата — каза замислено Господаря Ли. — След това започна вонята.

— Воня ли? — понита началникът на митницата, обръщайки се в посока към зловонния облак.

— Не ми е по силите да опиша колко отвратителна бе тази воня — проплака Господаря Ли. — Гостите се разбягаха, а любимият ми правнук присегна към съпругата си. Как да опиша ужасното нещо, което се случи в този миг? Пръстите му проникнаха в тялото й, защото нежната й до преди малко плът се бе превърнала в меко желе, от което започна да струи зеленикава и жълтеникава гной. Отровната гнусна воня, която се разнесе, бе толкова силна, ме изпотръшка кучетата, които започнаха да се гърчат, докато птичките падаха безжизнени от клоните на дърветата…

Не знам защо, но изведнъж се оказахме сами.

След няколко минути се измъкнахме от митницата и се присъединихме към останалите, които повръщаха над перилата на кея. Позволете ми да ви информирам, че миризмата на гнусната течност можеше да накара и камък да повърне. Търговецът, телохранителите и митническите служители проведоха кратко съвещание и с гласуване решиха да изхвърлят и двама ни в морето заедно с ковчега преди болестта да ги е изпотръшкала всичките. Ли Као обаче заложи на техния патриотизъм като им обясни, че ако възлюбената ми бъде хвърлена в морето, ще унищожи риболовния поминък в Китай поне за три хиляди години. Накрая бе постигнат компромис, като ни бе дадена ръчна количка за ковчега заедно с две лопати и един ужасен монах, който ни проправи пътя към гробището на прокажените. Биеше по един гонг и крещеше неистово „Нечиста сила, нечиста сила!“ Сетне монахът си плю на петите, а ние останахме да наблюдаваме как платната на кораба на търговеца изчезват в мъглата заедно с четирите му дървени сандъка. Единият от тях бе всъщност ковчег със свалени траурни украшения.

Откъснахме същите тези украшения от сандъка на търговеца и аз повдигнах капака. В него намерих само една малка торбичка, поставена върху брезентено платнище. Изсипах съдържанието й в дланта си и очите ми се изпълниха с изумление.

— Игли — рекох. — Господарю Ли, защо му е на едни търговец да наема цяла армия от телохранители, за да опазят само няколко евтини железни игли?

— Велики Буда! — възкликна от удивление Господаря Ли. — Този човек не е носил само своя стока. По всяка вероятност е представител на някое обединение на най-богатите търговии в Китай!

Нищо не разбрах. Ли Као отметна брезентеното платнище и измъкна изпод него някакъв странен предмет — по-късно разбрахме, че са общо 270 — и прилепи към него една от иглите. Иглата буквално се залепи за повърхността. Следващата игла залепна за края на първата.

— Дано да удържи десет… — помоли се. — Дано само да успее да удържи десет игли! Седем… Осем… Девет… Десет… Единадесет… Дванадесет… Тринадесет… Четиринадесет… Петнадесет… Шестнадесет… Седемнадесет…

Осемнадесетата игла падна на земята и Ли Као обърна към мен поглед, изпълнен с възхищение.

— Вол Номер Десет, всички търговци и мореплаватели от варварските страни са готови да продадат и душата си, за да се сдобият с китайски магнитни компаси, достатъчно силни, за да удържат десетинчови игли. Сега ние разполагаме с няколкостотин компаса, способни да удържат седемнадесетинчови игли. Момчето ми, преди време съм правил някои големи удари, но точно такова нещо не ми се беше случвало — каза той вече със сериозен глас. — Заедно с теб току-що станахме двамата най-богати мъже в Китай.

14. Лотосовия облак

Първата неотложна потребност на новото ни делово начинание бе да си създадем репутацията на изключително богати и щедри господа. В главата ми все още има една размазана вихрушка от спомени за цветя, гонгове, тамян, сребърни звънчета, състезания с лодки, игра на зарове, боеве между шурни, Кръчмарски свади, щедри угощения и много сладострастно оголени бедра. Пътувахме в пъстро изписани ладии, всъщност плаващи публични домове, плъзгащи се върху изумрудени езера, и пускахме котва до изкуствени зелени острови, където бледи свещеници с отпуснати лица и кършещи се ръце продаваха какви ли не странни неща в някои много особени нагоди. Возехме се в носилки, толкова големи, че се придвижваха с усилията на шестдесет запъхтени слуги. Обградени от разголени танцьорки, бъркахме с пълни шепи в обкован с мед сандък, пълен със сребърни монети, и ги ръсехме сред обожаващите ни тълпи, следящи всяка наша стъпка.

— Купете си чисти дрехи! — крещяхме. — Облагородете зловонния си дъх с хубаво вино! Отървете се от гнусните въшки! Изкъпете се!

— Да живее Господаря Ли от Као! — отвръщаха с рев тълпите. — Да живее Господаря Лю от Ю!