Мостът на птиците

Единствен Ли Као не се трогна. Продължи да оглежда едно тю едно всички деца с хладен аналитичен поглед и в един миг ми даде знак да откъсна Големия Хон от сина му. Наведе се над момчето и започна да опипва пулса му. Първо го улови за лявата китка, за да провери функционирането на сърцето, черния дроб, бъбреците, тънките черва и пикочния мехур. Сетне го хвана за дясната китка, за да си изясни как работят стомахът, белите дробове, дебелото черво и други жизнено важни органи. Помоли абата да направи същата проверка, за да съпоставят резултатите.

На лицето на абата се изписаха последователно озадаченост, тревога и отчаяние. Взе иглите си и се зае с проверката на реакцията на децата на болка. Нямаше обаче никаква реакция. Лицето на Малкия Хон бе поруменяло, пулсът му бе нормален, а на устните му продължаваше да е изписана щастлива усмивка. Когато Господаря Ли обаче вдигна една от ръчичките му и я пусна, тя застина неподвижно. После я премести в различни други положения, но тя си оставаше все така скована. Абатът улови Сърничката и силно я разтърси обаче пулсът и въобще не се промени.

Ли Као се изправи и бавно тръгна към масата. Огледа с безизразно лице празната алхимическа колба. Всички погледи бяха насочени към него. Бе безкрайно изтощен и мога да заявя, че се опитваше въпреки умората си да открие думи, от които да стане ясно, че такова нещо като „почти чудо“ не съществува. Коренът на силата почти бе успял. Но просто не бе достатъчно силен.

Нямаше да мога да понеса погледа му, ако ме погледнеше. Знаех, че може да ми каже само едно и в главата ми отново се появиха думите от древния тибетски текст. „Може да помогне само едно лечение и то те бъде успешно единствено ако се сдобиеш най-рядко срещания и най-могъщ лек, Великия корен на силата“. Спомних си И ужасеното лице на Лихваря Фан докато се кълнеше, че в света съществува един-единствен Велик корен на силата и че княз Чин го крие в лабиринта си. И най-невежите селски момчета знаеха, че княз Чин е десет хиляди пъти по-опасен от Прародителката и че с медни монети не можела се заплати самоубийство. Ако се отправех да търся корена, щях да бъда сам, а от лабиринта на княза никои не се бе завърнал жив.

Извърнах се и бързо се отправих към вратата. Прекосих коридорите, които познавах като дланта на ръката си, след това скочих през един нисък прозорец и побягнах към хълмовете.

Нямах никаква определена цел, а може би просто подсъзнателно се сбогувах със село Ку Фу. Знаех, че когато съм потиснат или уплашен, трябва да направя някакво физическо усилие и че когато то е достатъчно продължително обикновено забравям грижите си. Тичах цели часове из хълмовете, полята и гората, и самотните кучета започнаха да ме следват. Вече беше се събрала цяла глутница, когато краката ми ме отведоха към една стръмна пътека, виеща се през гъсти храсталаци. На едно място коленичих и през един тесен проход се промъкнах в малка пещера. Кучетата ме последваха и след миг се устроихме върху купчина кости.

Викахме им драконови кости, защото някога съществувало поверие, че драконите периодично си сменят костите така, както змиите сменят кожите си. Всъщност това бяха ключици на домашни животни, използвани за гадаене. Това умение е много древно и абатът веднъж ми бе обяснил, че обредните кости на Ан Ян са единственото сериозно доказателство, че полумитичната династия Шан действително е съществувала.

Дали и другите хора се връщат към детството си, когато изпитват уплаха? Поне с мен нещата стояха така. Когато бях малък, използвахме тази пещера като място за игри и скривалище и решавахме всички важни въпроси с помощта на безпогрешно действащите драконови кости. Запалих огън в стария мангал и поставих машата в него. Кучетата ме обградиха и започнаха да ме наблюдават с интерес, докато търсех някоя цяла използваема кост. Открих една, написах „да“ от лявата й страна, „не“ от дясната и се изкашлях.

— Драконе, кажи ми дали ще успея да открия Великия корен на силата в лабиринта на княз Чин и да се измъкна оттам жив? — прошепнах дрезгаво.

Омотах около ръката си сноп стара конска грива и улових нагорещената маша. Върхът и започна да съска когато го опрях в костта и след малко тя започна да се пука, за да ми даде отговора. Пукна се и се разпадна на две почти еднакви части, на които останаха думите „да“ и „не“. Как трябваше да разбера това? Че ще открия корена, но няма да оживея, или ще остана жив, обаче няма да открия корена? Разтревожих се, докато изведнъж се сетих, че вече не съм на десет години и поруменях от срам.

— Глупак съм — промърморих.