Мостът на птиците

— Погледът на жената издавал странни чувства, наподобяващи гняв. Вече обаче била безсилна. Очите и се затворили, ръката й се отпуснала и душата й се отправила към Жълтите подземни извори. Акушерката била много трогната. Отпушила малка бутилка от козя кожа, която държала в джоба на дрехата си и отпила голяма глътка от нея. От миризмата на течността сърнето на абата изстинало. Такава гнусна воня притежавала само течността, която би могла да се окачестви едновременно като най-добрия лакочистител или най-лошото вино, известна като Као Ли Ян. Повтарям: Као Ли Ян. Дали умиращата просто е искала една глътка? Да, може и така да е било. Отгоре на това сетне се оказало, че войниците на княз Чин я преследвали не защото била героична боркиня, а понеже заедно със съпруга си откраднали заплатите на полка. Родителите ми били най-забележителните крадци и мошеници в цял Китай, и майка ми е щяла сигурно да избяга с лекота, ако не се били сдърпали с баща ми за плячката.

Господаря Ли поклати глава с удивление.

— Наследствеността е наистина забележително нещо. Още на крехката петгодишна възраст откраднах сребърната тока на абата. Па шестгодишна възраст отмъкнах нефритовата му мастилница. На осемгодишна възраст откраднах златните украшения от най-хубавата шапка на абата и все още се гордея с този си подвиг, защото тогава тя бе на главата му. На единадесет години размених бронзовата кадилница на абата за два буркана с вино и се напих до блаженство на Алеята на мухите. На тринадесетгодишна възраст прибрах сребърните му свещници и отидох с тях в Алеята на четиристотинте забранени удоволствия. Ех, младост, младост! — въздъхна Господаря Ли. — Колко приятно, но скоротечно бързо преминават розовите дни от годините на нашата невинност!

Отново се зае с виното и с удоволствие се оригна.

— Абатът на манастира Шу бе истински герой — продължи той. — Бе обещал да ме отгледа като собствен син и удържа на думата си. Вкара такава образованост в главата ми, че след време с лекота се справих с изпита „чин ши“. Когато обаче след време дойде часът да напусна манастира, амбицията ми бе не да се захвана с наука, а да направя блестяща престъпна кариера. Бях шокиран когато разбрах, че престъпленията са толкова лесни, че предизвикват единствено скука. Макар и неохотно, върнах се към науката и след като издържах успешно някои изпити бях приет в Академията на културата като изследовател. Успях да се измъкна от тази морга след като подкупих някои от дворцовите евнуси, за да ме назначат за военен стратег. Успях да изгубя няколко сражения по общоприетия начин, след което бях назначен за съгледвач на императора, а по-късно за губернатор на Ю. Именно на тази си последна служба прозрях истината. Опитвах се да събера достатъчно доказателства, за да обеся онова отвратително куче, генерал на Ву Сан, но той бе толкова хитър, че не успях да докажа нищо. За щастие. Жълтата река отново бе предизвикала наводнение и успях да убедя жреците, че можем да усмирим гнева на тази богиня единствено ако се върнем към някои обичан на прадедите ни. Кучешкият генерал изчезна във водите и, вързан за сив кон. Жал ми бе за коня, но нямаше как, обичаят трябваше да се спази. След това си подадох оставката. Макар и късно, бях успял да разбера, че да разкриеш едно престъпление е хиляда пъти по-трудно, отколкото да го извършиш. Закачих табелата с притвореното око над вратата си и никога не съм съжалявал за това. Смея, освен това, да добавя, че не съм оставил нито един случай неприключен.

Шумно преглътнах. Предполагам, че в очите ми се е появила надежда, и че това е проличало.

— Ти защо мислиш, че ти разказах всичко това? — попита Господаря Ли. — Имам достатъчно основания да ненавиждам княз Чин, тъй като един от неговите прадеди уби моите родители. Освен това, всичките ми досегашни занимания са ме подготвили много добре за кражбата на женшеновн корени.

Потупа ме но рамото.

— Пък и съм готов веднага да те приема като правнук — каза. — Не бих могъл да допусна мисълта да те пусна да тръгнеш сам и да те убият. Почини си и призори ще отпътуваме.

Очите ми се замъглиха от сълзи. Господаря Ли излезе от пещерата и подвикна на кучетата. Те щастливо го последваха, докато той танцуваше на пътеката, водеща към манастира, като размахваше бутилката. Нощният бриз поде песента, изпълнена с изискано мандаринско произношение.