Месията на Дюна

— Вятърът може да откъсне месото от костите ти — добави той, като че имаше нужда точно на нея да обяснява какво означава подобна буря.

Явната му загриженост прогони вцепенението й и Чани остави голата да я поведе нагоре по скалната стълба към сийча. Навлязоха в лъкатушния проход между преградите, които закриваха входа. Дежурните отвориха влагосъхраняващите уплътнения, после ги затвориха зад тях.

В ноздрите на Чани нахлуха миризмите на сийча. Пещерата кипеше от обонятелни спомени — гъмжилото от скупчени тела, сладникавата смрад на дестилиращи тоалетни, познатите аромати на храна, кремъчно-парливият мирис на работещи машини… и над всичко това вездесъщата подправка — меланжът беше навсякъде.

Тя дълбоко въздъхна.

— У дома…

Голата отдръпна ръката си от нейната и остана да стои настрани — сега бе търпелив и спокоен, сякаш се самоизключваше, когато нямаха нужда от него. И все пак… бдеше.

Озадачена от нещо неясно, Чани се задържа в преддверието. Тук бе нейният истински дом. Тук бе ловила скорпиони в детството си под лъчите на светоглобусите. Ала нещо се бе променило…

— Не трябва ли да се оттеглиш в покоите си, господарке? — запита голата.

Сякаш предизвикани от тези думи, вълните на остри родилни болки стегнаха корема й. Тя напрегна сили, за да прикрие страданието.

— Господарке? — повтори голата.

— Защо Пол се страхува от раждането на децата? — попита тя.

— Естествено е да се бои за твоето здраве — отвърна голата.

Тя притисна с длан зачервената си от пясъка буза.

— А не се ли бои за децата?

— Господарке, помисли ли за дете, той веднага си спомня как сардаукарите¤ са убили първородния ви син.

Тя се взря в голата — плоско лице, неразгадаеми механични очи. Наистина ли тази твар бе Дънкан Айдахо? Можеше ли да бъде нечий приятел? Искрено ли говореше сега?

— Би трябвало да си при лекарите — каза голата.

В гласа му отново звучеше тревога за нейната безопасност. Внезапно тя усети, че съзнанието й е беззащитно, открито за нашествие на потресаващи разкрития.

— Страх ме е, Хейт — прошепна тя. — Къде е моят Усул?

— Има неотложни държавни дела — каза голата.

Чани кимна и си помисли за огромното ято орнитоптери, с които ги бе последвала цялата държавна машина. Изведнъж осъзна какво я озадачаваше в сийча — миризмите на външния свят. Чиновниците и адютантите бяха донесли в тази среда собствените си миризми: аромати на чужда храна и облекло, на екзотични тоалети. Те бяха като подводно течение сред всеобщия дъх.

Чани се опомни и удържа неволния изблик на горчив смях. Даже миризмите се променяха в присъствието на Муад’диб!

— Нямаше как да отложи някои спешни въпроси — добави голата, изтълкувал погрешно нейното колебание.

— Да… да, разбирам. Нали и аз пристигнах с онова гъмжило.

Припомняйки си излитането от Аракийн, тя най-сетне си призна мислено, че не бе очаквала да стигне жива дотук. Пол настояваше да пилотира сам личния си топтер. И без очи бе довел машината до сийча. След този случай вече нищо не можеше да я учуди.

През корема й отново пробяга ветрилообразна болка.

Голата забеляза, че тя сякаш бе спряла да диша и бузите й поруменяваха.

— Време ли е? — попита той.

— Аз… да, време е.

— Не бива да се бавиш.

Той сграбчи ръката й, поведе я напред по коридора. Чани усети, че го обзема паника, и каза:

— Не е толкова спешно.

Той сякаш не чу. Само ускори крачка, продължавайки да говори:

— Зенсунският подход към раждането се състои в това да чакаш без определена цел, но в състояние на върховно напрежение. Не се бори с онова, което става. Да се бориш, значи да подготвяш неуспеха. Не влизай в капана на стремежа да постигнеш нещо. Така ще постигнеш всичко.

Докато говореше, двамата стигнаха до покоите на Чани. Голата я побутна напред през завесите и се провикна:

— Хара! Хара! Дошло е времето на Чани. Повикай лекарите!

Слугите се разтърчаха. Настана невъобразима суматоха, сред която тя се почувства като самотно островче на спокойствието… до следващата болка.

Изтласкан към външния коридор, Хейт спря и се зачуди на собствените си постъпки. Сякаш бе прикован към някаква точка от времето, където всички истини са нетрайни. Осъзна, че зад действията му се крие паника. И тази паника не извира от възможността Чани да умре, а от това, че сетне Пол ще дойде при него… изпълнен със скръб… защото любимата му… вече я няма… вече я няма…

От нищо нещо не става, каза си голата. Откъде идва тази паника?

Усети, че способностите му на ментат са помръкнали, и въздъхна дълго, треперливо. Обгърна го психическа сянка. Сред емоционалния мрак той почувства, че очаква да чуе някакъв чист звук — като пукота на строшен клон в джунглата.

Разтърси го дълбока въздишка. Заплахата бе отминала, без да се стовари.