Месията на Дюна

— Не разбираш ли? — попита Алая. — Видението ми е непълно, само късчета от цялото. Примигва и подскача. Трябва да си спомня бъдещето. Не разбираш ли?

— За какво ти е бъдещето, ако умреш? — отвърна той и лекичко я изтласка към спалнята.

— Думи… думи — избъбри тя. — Не мога да го обясня. Едно нещо е условие за друго, но няма причина… няма следствие. Не можем да оставим вселената такава, каквато е била. Колкото и да се мъчим, винаги има пролука.

— Лягай тук — заповяда голата.

Толкова е плътен! — помисли тя.

Обгърна я прохладна сянка. Усети как мускулите й се гърчат като червеи… усети твърдото легло, но знаеше, че то е невеществено. Само пространството беше постоянно. Нищо друго нямаше плътност. Безброй тела изпълваха леглото и всички бяха нейни. Времето се превръщаше в многостранно чувство, претоварваше се. Не й даваше възможност да отдели някоя негова абстрактна черта. То бе просто Време. Движеше се. Цялата вселена се плъзгаше назад, напред, настрани.

— Няма съществен аспект — обясни тя. — Не можеш да минеш под него или да го заобиколиш. Няма на какво да се опреш.

От всички страни я обкръжи пърхащо човешко присъствие. Някой с безброй лица държеше лявата й длан. Тя погледна собствената си раздвижена плът, проследи с очи една усукана ръка към танцуващата променлива маска върху нечие лице — Дънкан Айдахо! В очите му имаше нещо… сбъркано, но все пак това беше Дънкан — дете-мъж-юноша-дете-мъж-юноша… Всяка бръчица по лицето му издаваше тревога за нея.

— Дънкан, не се страхувай — прошепна тя.

Той стисна ръката й, кимна.

— Успокой се.

И си помисли: Не бива да умре! Не бива! Нито една жена от атреидите не може да умре! Рязко тръсна глава. Подобни мисли противоречаха на ментатската логика. Смъртта бе необходимост, за да продължава животът.

Голата ме обича, помисли Алая.

Мисълта се превърна в непоклатима скала, за която можеше да се вкопчи. Пред нея изплува познато лице на фона на сигурна, масивна стая. Тя разпозна една от спалните в покоите на Пол.

Постоянна, непроменлива личност вършеше нещо с дълга тръба в гърлото й. Тя се помъчи да не повърне.

— Все пак, навреме — изрече някой и тя позна гласа на един от семейните лекари. — Но трябваше да ме повикаш по-рано.

В гласа на лекаря се прокрадваше подозрение. Алая усети как тръбата изпълзява от гърлото й — като змия, като лъскаво въже.

— От инжекцията ще заспи — добави лекарят. — Ще кажа на някоя прислужница да…

— Аз ще остана при нея — каза голата.

— Това е непристойно! — сопна се лекарят.

— Остани… Дънкан — прошепна Алая.

Той погали ръката й в знак, че е чул.

— Господарко — каза лекарят, — би било по-добре, ако…

— Няма да ме учиш какво е по-добре — изхъхри тя. При всяко движение болка пронизваше гърлото й.

— Господарке — обвиняващо продължи лекарят, — вие знаете колко е опасно да се консумира прекалена доза меланж. Мога само да предполагам, че някой ви е дал питието, без…

— Ти си глупак — проскърца гласът й. — Ще ми оспориш ли правото на видения? Знаех какво вземам и защо го правя. — Тя вдигна ръка към гърлото си. — Махай се. Веднага!

Изчезвайки от зрителното й поле, лекарят заяви:

— Ще съобщя на брат ви.

Тя го остави да си върви и насочи вниманието си към голата. Сега видението се бе избистрило в ума й като хранителна среда, в която настоящето растеше и се разширяваше. Усещаше как голата се движи сред този танц на Времето, но вече не загадъчен, а здраво свързан с познатия фон.

Той е тигелът за претопяване, помисли тя. Той е заплаха и спасение.

И потрепера, защото знаеше, че вижда пророчеството, което бе видял и брат й. Ненадейни сълзи парнаха очите й. Тя рязко тръсна глава. Никакви сълзи! Само прахосваха влагата и, още по-лошо, разсейваха я от пронизителния поток на видението. Пол трябваше да бъде спрян! Веднъж, само веднъж бе прехвърлила мост над Времето, за да прати гласа си там, откъдето щеше да мине той. Но този път натискът и изменчивостта щяха да й попречат. Паяжината на Времето вече пронизваше брат й, както слънчевите лъчи пронизват леща. Той бе застанал във фокуса и го знаеше. Бе събрал върху себе си всички линии и нямаше да им позволи да избягат или да се изменят.

— Защо? — промърмори тя. — Омраза ли е? Нима замахва срещу самото Време, понеже му е причинило болка? Така ли е… гола омраза?

Голата помисли, че е изрекла името му и се приведе към нея.

— Господарке?

— Ако можех с огън да изтръгна това нещо в мен! — извика тя. — Не съм искала да бъда различна.

— Моля те, Алая — промълви той. — Отпусни се, заспивай.

— Исках да мога да се смея — прошепна тя. По бузите й се стичаха сълзи. — Но аз съм сестра на божествения император. Хората се страхуват от мен. Никога не съм искала да вдъхвам страх.

Той избърса сълзите по лицето й.

— Не искам да бъда част от историята — шепнеше тя. — Просто искам да бъда обичана… и да обичам.

— Обичана си — каза той.

— Ах, верни, верни Дънкан — въздъхна Алая.

— Моля те, не ме наричай така.