Месията на Дюна

Бавно, сбирайки душевни сили, прогонвайки страховете късче по късче, той призова състоянието на ментатска проницателност. Призова го насила — не беше най-добрият начин, ала нещо му подсказваше, че така се налага. Вместо хора, в съзнанието му се движеха призрачни сенки. Превръщаше се в междинна база за всички данни, които някога бе получавал. Цялото му естество гъмжеше от създания на вероятното. Те дефилираха като на парад, за да бъдат сравнени и оценени.

По челото му изби пот.

В мрака на неизвестното плавно потъваха мисли с мъгляви очертания. Безкрайни системи! Един ментат не можеше да работи, без да осъзнае, че манипулира с безкрайни системи. Устойчивото познание не можеше да обгърне безкрая. Всеобхватното не можеше да се сведе до ограничена перспектива. Вместо това, той трябваше да стане всеобхватен — за миг.

В един светкавичен гърч на съзнанието Хейт го постигна и видя пред себе си Бияз, пламтящ от някакъв вътрешен огън.

Бияз!

Джуджето му бе сторило нещо!

Хейт имаше чувството, че се люшка на ръба на смъртоносна бездна. Изстреля напред нишката на ментатското пресмятане и откри докъде могат да доведат собствените му действия.

— Подсъзнателна принуда! — задъха се той. — В мен са вградили подсъзнателна принуда!

При тези думи един минаващ край него куриер в синя роба спря неуверено.

— Казахте ли нещо, благородни господине?

Без да го поглежда, голата кимна.

— Казах всичко.

23.

Скочил в пълен с пясък трап
някакъв
мъдрец голям
и завчас останал сляп!
Но не се разплакал —
нали бил мъдрец.
Насъбрал видения
и станал светец.

Детско стихче

Из „История на Муад’диб“

Пол стоеше в мрака край входа на сийча. Пророческото видение му разкриваше, че е нощ, че отляво във висините лунните лъчи очертават светилището върху Брадатата скала. Спомени проливаха всеки камък, тук бе първият сийч, в който двамата с Чани…

Не трябва да мисля за Чани, каза си той.

Пресъхващата чаша на видението му разказваше за промените наоколо — за китката палми в далечните низини отдясно, за черносребристата линия на каната, където водните струи течаха през дюните, натрупани от утринната буря.

Водни струи сред пустинята! Спомняше си друга вода, устремена по една река на родната му планета Каладън. Не бе осъзнавал тогава какво съкровище крие подобен порой, какво богатство са дори мътните струйки, които се процеждат по каната през пустинната низина. Съкровище.

С деликатно покашляне изотзад приближи един от помощниците му.

Пол протегна ръце да поеме писалищната дъска с лист метализирана хартия върху нея. Движеше се мудно, като водните струйки в каната. Видението продължаваше да тече, ала в душата на Пол прииждаше нежелание да го следва повече.

— Извинете, сир — каза помощникът. — Сембулският договор… ще подпишете ли?

— Мога да чета! — троснато отвърна Пол.

Той издраска „Импер. Атреидес“, където трябваше, и натика дъската право в протегнатата ръка на човека, усещайки какъв страх му вдъхва с този жест.

Помощникът побягна.

Пол отново се обърна към пустинята. Грозни, ялови земи! Представи си ги, облени от слънце и чудовищна жега, подвижни пясъци, мракът сякаш се дави в езера от прах, демонични вихри струпват миниатюрни дюни под скалите, а изтънелите им кореми са пълни с охрени кристалчета. Но тия земи бяха и богати, огромни, с избуяли от теснините гледки към пребродения от бурите пущинак, със скални зъбери и сипеи под напуканите хребети.

Трябваше им само вода… и обич.

Помисли си, че животът променя тия дразнещи пущинаци, превръща ги в области, изпълнени с грация и движение. Това бе посланието на пустинята. Осъзнаването на контраста го зашемети. Искаше да се върне при адютантите, отрупани около входа на сийча, и да им кресне: „Ако търсите какво да обожавате, обожавайте живота — всеки живот, до последната пълзяща гадинка! Неговата красота обгръща и обединява всички ни!“

Нямаше да разберат. Дори тук, сред пустинята, те бяха безкрайно пусти. Не за тях покълнващите растения танцуваха зеления си балет.

Стисна юмруци, опитвайки се да спре видението. Искаше да избяга от собствения си мозък. Съзнанието бе звяр, идещ да го разкъса! Изпълваше го откровение — пропито, натежало от живота, който бе поело като гъба, наситено с прекалено много преживелици. Пол отчаяно изцеждаше мислите си навън.

Звезди!

Съзнанието му се разтресе при мисълта за безбройните звезди над него — необятност, безкрайна мощ. Човек трябваше да е безумен, за да си въобрази, че може да управлява дори прашинка от тази необятност. Та той самият нямаше ни най-малка представа дори колко поданици наброява неговата империя.