Месията на Дюна

— Но ти наистина си верен — настоя тя. — А верността е ценна стока. Може да се продаде… не да се купи, но да се продаде.

— Не ми харесва цинизмът ти — каза той.

— По дяволите твоята логика! Вярно е!

— Спи.

— Обичаш ли ме, Дънкан? — попита Алая.

— Да.

— Не е ли лъжа… от ония, в които е по-лесно да повярваш, отколкото в истината? Защо не смея да ти повярвам?

— Страхуваш се, защото не съм като другите… и ти също.

— Бъди мъж, а не ментат! — озъби се тя.

— Аз съм и ментат, и мъж.

— Тогава ще ме направиш ли своя жена?

— Ще сторя каквото повелява любовта.

— И верността?

— И верността.

— Това ти е най-опасното — каза тя.

Думите й го смутиха. По лицето му не трепна нито едно мускулче, нямаше никакъв признак за безпокойство — но Алая усещаше, че е така. Споменът за нейното видение разкриваше тревогата на Дънкан. Ала тя чувстваше, че е пропуснала някаква част, че е трябвало да си спомни още нещо от бъдещето. Съществуваше и друг вид прозрение, което не минаваше пряко през сетивата — то просто изплуваше изневиделица в съзнанието, както ставаше при ясновидството. Нещо се спотайваше из сенките на Времето — нещо безкрайно мъчително.

Вълнение! Точно така — вълнение! То бе изникнало във видението, не пряко, а като резултат, от който можеше да се досети какво стои зад него. Вълнението я бе обладало — железен обръч, изкован от страх, скръб и любов. Тия чувства изпълваха видяното, сливаха се в едно тяло, в една зараза, неудържима и първобитна.

— Дънкан, не ме изоставяй — прошепна тя.

— Спи — каза той. — Не се напрягай.

— Трябва… трябва… Той е стръвта в собствения си капан. Той е слуга на могъществото и ужаса. Насилието… обожествяването го сковава като затвор. Той ще загуби… всичко. Аз ще го разкъсам на парчета.

— За Пол ли говориш?

— Те го тласкат към самоунищожение — задъха се тя и внезапно се изви като в гърч. — Непосилен товар, непоносима скръб. Изкушават го да изостави любовта. — Тя безсилно се отпусна на леглото. — Създават вселена, в която той не би си позволил да живее.

— Кой го прави?

— Той! Ох, толкова си плътен. Той е част от схемата. И вече е късно… късно… късно…

Говорейки, тя усети как съзнанието й потъва надолу, слой подир слой. Сетне спря — точно под пъпа. Тяло и мисъл се разделиха и се сляха отново в някакъв склад за останки от видения — движение, движение… Алая чу пулса на зародиша, нероденото бъдещо дете. Значи все още бе във властта на меланжа и той я влачеше по теченията на Времето. Разбра, че е предвкусила живота на незаченато човешко същество. Едно бе сигурно — и то щеше да преживее същото мъчително пробуждане, каквото бе преживяла тя. Щеше да стане осъзната н мислеща личност още преди да се роди.

22.

Дори и за най-могъщия съществуват ограничения на силата, които не може да надхвърли, без да се самоунищожи. В преценката за тази граница се крие истинското държавническо изкуство. Злоупотребата със сила е пагубен грях. Законът не може да бъде нито инструмент за мъст, нито заложник, нито укрепление срещу мъчениците, които сам е сътворил. Невъзможно е да заплашиш някого, а сетне да избегнеш последиците.

Муад’диб за закона

Из „Коментар на Стилгар“

Чани гледаше утринната пустиня, обрамчена от стените на разседа5 под Сийч Табър. Не беше облечена във влагосъхраняващ костюм и от това се чувстваше беззащитна сред пясъците. Входът към пещерите на сийча се криеше сред издатините на канарата високо зад нея.

Пустинята… пустинята… Струваше й се, че пустинята я следва, където и да отиде. Идването тук беше не толкова завръщане у дома, колкото поглед назад, за да открие, че пустинята никога не е изчезвала.

Болезнен спазъм премина през корема й. Наближаваше времето за раждане. Тя се помъчи да пропъди болката — искаше да остане още малко насаме с пустинята.

Над земята властваше утринният покой. Сенките сякаш се спотаяваха сред дюните и терасите на Защитната стена. Зората избликна над високия хребет и под бледата небесна синева се разпростря мрачният пустинен пейзаж. Сцената хармонираше с ужасното чувство на отречение от всички идеали, което я мъчеше, откакто бе узнала за слепотата на Пол.

Защо сме тук? — запита се тя.