Поданици ли? По-скоро обожатели и врагове. Дали някой от тях виждаше извън границата на закостенелите вярвания? Имаше ли нейде поне един, който да е избягал от тясната съдбовна пътека на своите предразсъдъци? Даже императорът не можеше да избяга. Бе черпил живота с пълни шепи, опитвайки се да създаде свят по свой образ и подобие. Но в крайна сметка ликуващата вселена го премазваше под безмълвните си вълни.
Бе сътворил този миг от заплетени ходове и въображение, от лунни лъчи и любов, от молитви отпреди Адама, сиви канари и пурпурни сенки, жалби и реки от мъченици — и какво бе постигнал накрая? Щом отстъпеха вълните, бреговете на Времето пак щяха да се разстилат чисти, празни, грейнали от безбройните песъчинки на спомените… и почти нищо друго. Това ли бе златното сътворение на човека?
Шумоленето на пясък по камъните му подсказа, че голата приближава към него.
— Днес ме отбягваше, Дънкан — прошепна Пол.
— Опасно е да ме наричаш така — напомни голата.
— Знам.
— Аз… дойдох да те предупредя, господарю.
— Знам.
Разказът за наложената от Бияз подсъзнателна принуда се изля на един дъх от устата на голата.
— Знаеш ли в какво се състои тази принуда? — запита Пол.
— Насилие.
Пол почувства, че е достигнал мястото, което го зовеше от самото начало. Беше увиснал в безтегловност. Джихадът го бе сграбчил, за да го тласне по наклонената плоскост, и страшното притегляне на Бъдещето никога нямаше да го освободи оттам.
— Дънкан не е способен на насилие — прошепна Пол.
— Но, сир…
— Кажи ми какво виждаш наоколо — прекъсна го Пол.
— Господарю?
— Пустинята… как изглежда тази вечер?
— Не я ли виждаш!
— Аз нямам очи, Дънкан.
— Но…
— Имам само видението — продължи Пол — и съжалявам, че го имам. Ще умра от ясновидство, знаеше ли го, Дънкан?
— Може би… онова, от което се боиш, няма да стане — промълви голата.
— Какво? Да отрека собственото си пророчество? Как мога, когато хиляди пъти съм го виждал да се сбъдва? Хората го наричат сила, дарба. А то е беда! Не ми позволява да оставя живота си там, където съм го намерил!
— Господарю — измънка голата. — Аз… не е… млади господарю, ти не си… аз…
Той замлъкна. Пол усети смущението му и запита:
— Как ме нарече, Дънкан?
— Какво? Какво? Аз… за момент ми се…
— Нарече ме „млади господарю“.
— Да, така казах.
— Дънкан винаги ме наричаше така. — Пол протегна ръка и докосна лицето на голата. — И това ли беше включено в тлейлаксианското ти обучение?
— Не.
Пол отпусна ръка.
— Тогава?
— Идваше… от мен.
— На двама господари ли служиш?
— Може би.
— Освободи се от голата, Дънкан.
— Как?
— Ти си човек. Направи нещо човешко.
— Аз съм гола!
— Но плътта ти е човешка. Дънкан е вътре.
—
— Не ме интересува как, но ще го направиш — каза Пол.
— Прозрял ли си го?
— По дяволите всички прозрения!
Пол се обърна. Видението връхлиташе насреща му, в него имаше празноти, ала нищо не можеше да го спре.
— Господарю, ако си…
— Тихо! — Пол вдигна ръка. — Чу ли това?
— Какво да съм чул, господарю?
Пол поклати глава. Дънкан не бе чул. Само въображението му ли породи гласа? От пустинята беше долетяло племенното му име — далечно и глухо: „Усул… Ууъуссссуууулллл…“
— Какво има, господарю?
Пол пак тръсна глава. Изпитваше чувството, че го наблюдават. Нещо далече в нощните сенки знаеше, че той е тук. Нещо ли? Не,
— Да, чудесно е… — прошепна той — но най-чудесното беше ти…
— Какво каза, господарю?
— Това е гласът на бъдещето — промълви Пол.
Нейде там безформената човешка вселена се бе втурнала в бесен бяг, танцувайки по мелодията на неговото видение. И сама бе издала могъщ звучен екот. Може би призрачното му ехо нямаше да заглъхне скоро.
— Не разбирам, господарю — каза голата.
— Откъсне ли се задълго от пустинята, свободният умира — каза Пол. — Наричат го „водна болест“. Не е ли странно?
— Много странно.
Напрягайки памет, Пол се опита да си припомни дъха на Чани до него през онази нощ.
— Защо си надянал тая вехтория? — бе запитала тя, гледайки черния мундир с бродиран червен ястреб, който се подаваше изпод робата му. — Ти си император!
— Дори и императорът си има любима дреха — бе отвърнал той.
Незнайно защо, в очите на Чани бяха избили истински сълзи — за втори път през живота си нарушаваше племенните задръжки.
Сега, застанал в мрака, Пол разтърка бузите си и усети влага.
И тогава те чуха стенанието, долетяло от далечните дълбини на сийча. То ставаше все по-силно… все по-силно…