Месията на Дюна

Гледайки го, Алая си помисли, че тлейлаксианците не са оставили нито едно недовършено ръбче в своя гола.

— Само боговете могат да си позволят безнаказано съвършенство — каза тя. — За човека подобно нещо е твърде опасно.

— Дънкан умря — промълви той. Не искаше да го наричат с това име. — Аз съм Хейт.

Тя се вгледа в металните му очи и се запита какво ли виждат. Отблизо по тях личаха черни точици, мрачни кладенчета сред блестящия метал. Фасетки! Вселената около нея блещукаше и залиташе. Тя се подпря с длан върху затоплената от слънцето балюстрада. Ах, меланжът действаше бързо.

— Зле ли ти е? — попита Хейт и пристъпи към нея, като я гледаше с широко отворени стоманени очи.

Кой го каза? — запита се тя. Дънкан Айдахо ли? Ментатът-гола или философът Зенсуни? Или пък тлейлаксианската пионка, по-опасна от който и да било щурман на Сдружението? Брат й знаеше отговора.

Тя отново се взря в голата. Сега в него имаше нещо бездействащо, нещо латентно. Беше напоен с очакване и могъщество, недостъпно за простосмъртните.

— По майчина линия съм като бене-гесеритките — каза тя. — Знаеш ли?

— Знам.

— Използвам техните способности, мисля като тях. Една част от мен разбира свещената необходимост от генетичната програма… и нейните рожби.

Тя примига, усети как някаква област от съзнанието й започва да се движи свободно из Времето.

— Чувал съм, че бене-гесеритките никога не се предават — каза голата. И вглеждайки се внимателно в нея, забеляза как са побелели кокалчетата на пръстите й, впити в ръба на парапета.

— Препънала ли съм се? — попита тя.

Той видя колко дълбоко диша Алая, какво напрежение се крие във всяко нейно движение и колко изцъклени са очите й.

— Когато се препънеш, можеш да запазиш равновесие, като прескочиш онова, което те е подкосило.

— Бене-гесеритките се препънаха — каза тя. — Сега искат да запазят равновесие, като прескочат брат ми. Искат детето на Чани… или моето.

— Бременна ли си?

Тя се помъчи да открие в пространството и времето ориентири по този въпрос. Бременна? Кога? Къде?

— Виждам… детето си — прошепна тя.

Алая отстъпи от края на балкона и изви глава, за да погледне голата. Лицето му беше като изваяно от сол, с горчиви очи — две лъскави оловни кръгчета… и когато ги отклони от светлината, за да проследи погледа й, те се превърнаха в сики сенки.

— Какво виждаш с тия очи? — прошепна тя.

— Каквото и другите очи виждат — отвърна той.

Думите му отекнаха в нея, разтегнаха съзнанието й до безконечност. Тя усети, че се разстила из вселената — толкова разтеглена… надалеч… все по-надалеч… Преплиташе се с цялата необятност на Времето.

— Взела си подправка, голяма доза — каза голата.

— Защо не мога да го видя? — избъбри тя. Обгръщаше я утробата на цялото мироздание. — Кажи ми, Дънкан, защо не мога да го видя?

— Кого не можеш да видиш?

— Бащата на децата си. Изгубена съм в мъглата на тарока. Помогни ми.

Ментатската логика мигом направи първите пресмятания и голата изрече:

— Бене Гесерит иска кръстоска между теб и брат ти. Това ще закрепи генетичните…

От гърлото на Алая излетя стенание.

— Яйцето в плътта — изпъшка тя.

Обля я хлад, последван веднага от непоносимо жарка вълна. Невидимият мъж от мрачните й сънища! Плът от нейната плът, която пророчествата не можеха да разкрият — дотам ли щеше да се стигне?

— Да не си изпила опасна доза от подправката? — попита Хейт.

Нещо в душата му се бореше да изрази върховния ужас от мисълта, че тази атреидка може да умре, че Пол ще го изправи пред осъзнаването на смъртта на една жена от императорското семейство…

— Не знаеш какво е да преследваш бъдещето — каза тя. — Понякога се виждам сама… но се изпречвам на пътя си. През себе си не мога да гледам.

Тя клюмна и поклати глава.

— Колко подправка си пила? — попита голата.

— Природата мрази ясновидството — отвърна тя и вдигна глава. — Знаеш ли това, Дънкан?

Той заговори кротко и убедително, като на малко дете:

— Кажи ми колко подправка си пила?

Лявата му ръка се впи в рамото й.

— Думите са примитивна машинария, тъй груба и двусмислена — промърмори тя и се изтръгна от пръстите му.

— Трябва да ми кажеш — настоя той.

— Погледни Защитната стена — заповяда му тя и посочи с пръст. После зарея взор покрай протегнатата си ръка и потрепера, когато целият пейзаж рухна под товара на съкрушително видение — пясъчен замък, срутен от невидими вълни. Извърна очи и застина на място, поразена от лицето на голата. Чертите му играеха, остаряваха, после се подмладяваха… стари… млади. Той беше самият живот, агресивен, безкраен… Обърна се да побегне, но голата сграбчи лявата й китка.

— Ще повикам доктор — каза той.

— Не! Ще ме оставиш да изживея видението! Трябва да знам!

— Сега се прибираш вътре — нареди голата.

Тя сведе очи към ръката му. Там, където я докосваше неговата плът, имаше нещо наелектризиращо, едновременно примамливо и страшно. Тя отново се изтръгна и глухо въздъхна:

— Не можеш да удържиш вихъра!

— Имаш нужда от медицинска помощ! — отсече той.