Маскарад

Чуваше как долу си шепнеха. В неясното шушукане се открои думата „тембър“, след това — Агнес изобщо не се изненада — и „внушително присъствие“. Да, знаеше, че е твърде внушителна. Досущ като сградата на Операта. Не беше повод да се почувства по-добре.

Първият глас заговори по-ясно.

— Скъпа, доколкото разбирам, нямате почти никаква подготовка, нали?

— Нямам.

Самата истина, разбира се. Единствената изтъкната певица в Ланкър беше Леля Ог, която се отнасяше към песните като към упражнение по балистика. Просто прицелваш гласа си в края на куплета и го запращаш с все сила.

Шепот, пак шепот.

— Скъпа, попейте ни малко гами.

Изчервяването се издигаше към гърдите й, напредваше гръмовно по обширните извивки…

— Гами ли?

Шепот. Приглушен смях.

— До-ре-ми, скъпа, сещате ли се? Като започнете ниско. Ла-ла-лааа, нещо подобно.

— О, да…

Армията на притеснението нападна шията й, но Агнес настрои гласа си колкото можа по-ниско и даде всичко от себе си.

Съсредоточи се в тоновете, като упорито се изкачваше от морското равнище към планинските върхове. Изобщо не обърна внимание, че в началото един стол на сцената се разтресе, а накрая някъде се счупи стъкло и няколко прилепа изпопадаха от тавана.

В голямата пустота пред нея бе настъпила тишина, чу се само тупването на последния прилеп и мек звън на раздробено стъкло.

— Девойче, това ли е… целият ти диапазон?

Зад кулисите се трупаха хора и я зяпаха.

— Не.

— Не, значи…

— Ако стигна до по-високите тонове, хората припадат — обясни Агнес. — Ако пък сляза още по-ниско, всички казват, че се чувствали зле.

Шепот, пак шепот. И отново шепот.

— А нещо… ъ-ъ, друго…

— Мога да пея в терца сама със себе си. От Леля Ог знам, че не всекиму се удавало.

— Моля?

— Ами като… до-ми, но едновременно.

Шепот.

— Я да чуем.

— Лаааааа!

Хората от двете страни на сцената бърбореха развълнувано.

Долу шепнеха. После онзи от тъмнината се обади:

— А постановката на гласа…

— О, това ли! — сряза го Агнес, на която взе да й писва. — Къде искате да го поставя?

— Моля? Говорех за…

Агнес заскърца със зъби. Знаеше, че има дарба. Ей сега ще им даде да се разберат…

— Тук ли?

— Или тук?

— А може би там?

Мина й през ума, че фокусът не е нищо особено. Е, можеше да бъде и смайващ, ако сложиш звуците в устата на някоя кукла наблизо, както го правеха разни пътуващи артисти, но все пак не успяваше да запрати гласа надалеч и в същото време да заблуди многолюдна публика.

Очите й вече свикваха с мрака и видя как седящите в залата хора се озъртат озадачено.

— Скъпа, как ти е името, че забравих?

Гласът, който в един момент си бе позволил намек за пренебрежение, определено звучеше смачкано.

— Аг… Пер… Пердита. Пердита Нит. Пердита Кс… Нит.

— Скъпа, ще трябва да помислим с какво да я сменим тази твоя фамилия.

Вратата към дома на Баба Вихронрав се отвори сама.

Джарги Тъкачев се подвоуми. Е, тя все пак беше вещица. Бе чувал от неколцина, че ставали и такива неща.

Тази работа не му харесваше. Не харесваше обаче и състоянието на гърба си, особено когато и гърбът не го харесваше. Сериозно си закъсал, когато собствените ти прешлени се сговарят против теб.

Помъкна се напред, разкривил лице, като се подпираше на двата бастуна.

Вещицата седеше на люлеещ се стол с гръб към вратата.

Джарги се поколеба.

— Влез, Джарги Тъкачев — подкани го Баба Вихронрав, — за да ти дам нещо, от което на тоя твой гръб ще му олекне.

От потрес той се изопна в цял ръст и го порази някакъв нажежен до бяло взрив в кръста.

Баба Вихронрав изви очи към тавана и въздъхна.

— Можеш ли да седнеш?

— Не, госпожо. Ама мога да се свлека по корем на стола.

Тя извади малко черно шише от джоба на престилката си и го разклати усърдно. Очите на Джарги зейнаха.

— Ама туй за мен ли го приготвихте?

— Да — правдиво отвърна Баба.

Отдавна се бе примирила с факта, че хората очакват да получат шишенце с нещо смахнато оцветено и лепкаво вътре. Само че не лекарството вършеше работата. По-скоро лъжицата… в известен смисъл.

— Туй е смес от редки билки и тям подобни — осведоми го вещицата. — Сложила съм още захароза и аква.

— Леле-мале! — слиса се Джарги.

— Я си пийни веднага.

Той се подчини. Течността имаше лек дъх на отвара от женско биле.

— Още веднъж ще глътнеш от туй преди лягане — продължи с наставленията Баба. — После ще обиколиш три пъти някой кестен.

— … три пъти някой кестен…

— И… и ще пъхнеш под сламеника чамова дъска. Ама внимавай да е от двайсетгодишно дърво.

— … двайсетгодишно дърво… — повтори Джарги. Стори му се, че трябва да има и свой принос в разговора. — А, значи чворовете от гърба ми да влязат в дъската, тъй ли?

Баба се стресна. Този образец на народни глупости беше толкова възмутителен, че си струваше да го запомни и да го изтърси по подходящ повод.

— Много точно си ме разбрал.

— Туй ли е всичко?

— Ти още нещо ли искаше?

— Ами… помислих си, че има разни танци, напеви и такива ми ти работи.

— Свърших с тях, преди да влезеш — съобщи Баба.

— Брей… Аха. Ъ-ъ… сега такова, за плащането…

— О, не ща да ми плащаш — отсече вещицата. — Ще си навлека лош късмет, ако вземам пари.

— А-а, тъй ли… — ободри се Джарги.