Маскарад

— Но може би… ако жена ти има стари дрехи, да речем, аз нося дванайсети размер и предпочитам черно… или пък вземе да опече някой сладкиш, нека е без сливи, щото от тях ми се подува коремът… или отдели някое шише медовина… а ако ще колите свиня, аз си падам по плешката, да знаеш, може и малко шунка и крачета… само каквото ви е излишно, де. Без да се чувствате задължени. Хич не би ми хрумнало да задължавам някого само щото съм вещица. Инак вкъщи всичко ви е наред, нали? И сте в добро здраве, надявам се. — Тя помълча, за да схване той внушението. — Я сега да ти помогна да излезеш — добави след малко.

Тъкачев така и не проумя какво се случи. Баба обикновено стъпваше твърде уверено, но този път като че се спъна в единия бастун, залитна назад, стиснала раменете му, а едното й коляно някак се заби в гръбнака му и тя се завъртя настрани, нещо изпращя…

— А-а-а-ах!

— Олеле, извинявай!

— Гръбчето ми! Гръбчето ми!

„Е, тя си е стара жена — разсъждаваше по-късно Джарги. — Може вече да е станала непохватна, пък и открай време си е завеяна, ама много я бива по отварите.“ Несъмнено помагаха дяволски бързо. Още преди да доближи дома си, той носеше бастуните си под мишница.

Баба го изпрати с поглед и поклати глава.

Хората са толкова слепи! Предпочитат да вярват в щуротии вместо в чекръкчийството.

Да, де, и така не беше зле. Предпочиташе да охкат и да ахкат, когато тя познаваше кой идва към къщата й, вместо да се замислят, че същата тази къща е удобно разположена над завоя на пътеката. А пък номерът с резето и черния конец в сумрачната кухня…2

Но какво стори току-що? Надхитри един доста тъповат старец.

Бе се опълчвала срещу магьосници, чудовища и елфи… а сега се кефеше, че заблуди Джарги Тъкачев, който два пъти не успя да заеме дори мястото на селския идиот, защото се намираха по-способни от него за тази работа.

Ето ти я наклонената плоскост. „Докато се усетя, ще почна да се кискам, да бръщолевя и да подмамвам дечица във фурната.“ А тя дори не харесваше деца.

Години наред Баба Вихронрав се бе задоволявала с предизвикателствата, които животът може да предложи на една селска вещица. После по принуда тръгна на пътешествие, видя малко свят и започна да не я свърта… особено през този сезон, когато гъските прелитаха в небето, а първият скреж тормозеше невинните листа в по-усойните долини.

Тя огледа кухнята. Нуждаеше се от метене. Имаше и натрупани дрехи за пране. Стените й се сториха мърляви. Май се бе събрала толкова работа, че не й се искаше да я подхваща.

Далеч над главата й се разнесе крякане и неравен клин от гъски мина бързо над поляната.

Местеха се към топлите страни, за които Баба Вихронрав само бе слушала.

Какво изкушение…

Комисията по подбора седеше около масата в кабинета на господин Рядко Ведър, новия собственик на Операта. Освен него присъстваха музикалният директор Салзела и хормайсторът доктор Подкоп.

— И така — промълви господин Ведър, — стигнахме до… да видим… да, Кристина… Прекрасно сценично присъствие, нали? И фигурата й е хубава.

Той намигна на доктор Подкоп.

— Да, извънредно симпатична — безизразно потвърди хормайсторът. — Само че не може да пее.

— Вие, хората с художествени наклонности, не разбирате, че живеем във Века на Плодния прилеп — увери го Ведър. — Операта е продукция, а не само поредица от песни.

— Както кажете. И все пак…

— Като гледам, представата за сопрано с петдесетина декара бюст и рогат шлем на главата остава в миналото.

Салзела и Подкоп се спогледаха. Значи към такъв собственик трябваше да се приспособяват…

— За съжаление — кисело отбеляза Салзела — представата, че сопраното трябва да има и поносим певчески глас, още не е останала в миналото. Да, хубава фигура. Тя определено има… излъчване. Но не може да пее.

— Няма ли как да я научите? — учуди се Ведър. — Няколко годинки в хора и…

— Да, ако упорствам в продължение на няколко години, тя ще започне да пее само много зле — заяви Подкоп.

— Ъ-ъ… господа — запъна се Ведър. — Хъм. Добре, де. Да сложим картите на масата, а? Аз съм си простодушен човек. Не увъртам, говоря направо, всичко си го наричам с истинското име…

— Моля ви, споделете с нас откровено позицията си — поощри го Салзела.

„Ами да, именно от онзи тип собственици. Човек, който сам си е издялал място в обществото и много се гордее със сръчността си. Бърка прямотата и честността с грубостта. Спокойно ще се обзаложа на един долар, че според него може да познае характера на човек по здравината на ръкостискането и по погледа му.“

— Минах през мелницата, тъй да се каже — подхвана Ведър, — и така станах какъвто съм сега…

„Значи самонабухващо тесто?“ — подсмихна се Салзела.