Маскарад

Още седеше на дъното, когато отгоре падна сянка.

— Добър ти ден, Пердита — промълви Баба, без да погледне.

Вдигна пълната лопата над главата си и изхвърли пръстта през ръба.

— Навестяваш родния край, а? — продължи Баба.

Заби лопатата в глината на дъното, трепна от болка и натисна с ботуш.

— Мислех, че ти върви добре в Операта. Да, де, не разбирам много от тия неща. Хубаво е да видиш как млади хора си търсят късмета в големия град. — Погледна нагоре с лъчезарна дружелюбна усмивка. — Виждам, че си отслабнала малко.

Невинност капеше тежко от всяка дума.

— Аз… правя упражнения — призна си Агнес.

— Полезно е, няма спор — подкрепи я Баба и продължи да копае. — Ама хората разправят, че и с туй може да се прекали. Кога се връщаш в града?

— Още… не съм решила.

— Е-е, не винаги си струва да измисляш планчета. Няма що все да се обвързваш със срокове, открай време го казвам. Отседна при мамчето си, нали?

— Да.

— Тъй, значи. Ама старата къща на Маграт още е празна. Ще сториш добро на всички ни, ако се отбиеш да я проветриш малко. Сещаш се, де… само докато си тука.

Агнес си замълча. Не знаеше какво да каже.

— А бе, смешна история… — подхвърли Баба, докато копаеше около един особено упорит корен. — Пред никого не съм споменавала, ама оня ден се сетих, че като млада се нарекох Ендемонида…

— Наистина ли? Кога?

Баба потри чело с превързаната ръка и остави червена глинена мазка.

— О, отказах се след три-четири часа — сподели. — Някои имена просто не се лепят на човека. Нивгаш не си избирай име, с което ще те е срам да миеш пода. — Изхвърли лопатата от дупката. — Подай ми ръка, моля те.

Агнес й помогна. Баба изтупа пръстта и гнилите стари листа от престилката си, после затропа с крака, за да изтръска глината от ботушите си.

— Май е време за чаша чай, а? Брей, ти изглеждаш добре. Трябва да е от чистия въздух. Веднага си рекох, че в оная Опера е много задушно.

Агнес напразно се мъчеше да открие в ясните очи на Баба нещо друго освен честност и доброжелателство.

— Да, аз си казах същото. А… да не си поряза ръката?

— Ще зарасне. Нямам време да скръствам ръце.

Баба метна лопатата на рамо и тръгна към къщата. Преполови пътечката и се озърна.

— Ей тъй те питам, нали разбираш, от съседска учтивост, пък и е човешко да проявиш любопитство…

Агнес въздъхна.

— Да?

— … много ли са ти заети вечерите в близко време?

У Агнес бе останало достатъчно бунтарство, за да придаде ехидна острота на гласа й.

— О, нима предлагаш да ме научиш на нещо?

— Да те уча ли? Не. Нямам търпение за тая работа. Но може би ще ти позволя да се учиш сама.

— И кога ний трите ще се сберем отново?

— Още не сме се срещали дори веднъж.

— Че как да не сме? Познавам те от…

— Не, бе. Трите още не сме си правили сборище. Сещаш се, де… официално…

— Е, добре… Кога ний трите ще се сберем?

— Вече сме тука.

— Добре. Кога?…

— Я по-добре млъкни и извади бонбонките от ружа. Агнес, дай бонбонките на Леля.

— Добре, Бабо.

— И внимавай да не изгориш мойта филийка.

Баба се настани удобно. Беше ясна нощ, макар че към Главината се трупаха облаци и вещаеха скорошен сняг. Искри литнаха към небето. Тя се озърна гордо.

— Нали е приятно?