Маскарад

Леля Ог се усети, че й е неудобно дори да мисли за това, което беше необичайно, защото смущението й прилягаше, колкото и безкористната жертвоготовност на някой котарак.

Естествено като вещица тя не вярваше в никакви окултни глупости. Има обаче една-две истини, вкоренили се в самата основа на душата, които не можеш да пренебрегнеш. И сред тях беше именно тази история с… хъм, девицата, майката и… онази, другата.

Ето. Най-сетне си го каза.

Разбира се, не беше нищо повече от овехтяло суеверие и принадлежеше на старите времена, затънали в невежество, когато определенията „девица“, „майка“ и… така, де, другата… обхващали всички жени над дванадесет години освен в някои периоди от живота им, траещи по девет месеца. А напоследък всяко момиче, надарено с достатъчно схватливост, за да брои правилно и да се вслушва в съветите на Леля Ог, можеше да отложи задълго поне едно от тези състояния.

И все пак… беше старо суеверие — по-древно от книгите, дори от писмеността. А такива вярвания приличат на тежести върху гумения лист на човешкия опит и имат свойството да придърпват хората към себе си.

Маграт пък беше омъжена от три месеца. Би трябвало вече да е излязла от първата категория. Поне — влакът на мисълта в главата на Леля кривна по странична линия — се очакваше да е така. Младият Верънс бе поръчал да му доставят един полезен наръчник. С картинки, на които разните части на тялото бяха номерирани. Леля знаеше този факт, защото веднъж им отиде на гости и се вмъкна в кралската спалня. Просвещаваше се десетина минути, докато рисуваше мустаци и очила на някои от фигурите на картинките. Не й се вярваше, че дори Маграт и Верънс не биха успели да… Не, не, трябва всичко да си е тръгнало по реда, макар че както Леля чу, Верънс подпитвал откъде би могъл да си купи фалшиви мустаци. Значи не оставаше много време, докато Маграт премине във втората категория, ако ще и двамата съпрузи да имат затруднения с четенето.

Разбира се, Баба Вихронрав превръщаше във внушително представление своята независимост и навика да разчита само на себе си. Само че имаше една тънкост — трябва да се навърта някой около теб, за да му се фукаш колко си независим. Хората, които нямат нужда от други хора, всъщност имат нужда от хора, за да се убеждават непрекъснато, че нямат никаква нужда от тях.

Същото е и с отшелниците. Безсмислено е да ти мръзнат всякакви крайници и израстъци на висок планински връх, докато си общуваш с Безкрая, ако не се надяваш начесто да те навестяват ококорени млади дами, които да ахкат и да възклицават.

… Непременно трябваше пак да станат три. Наставаха всякакви вълнения, когато бяха три. Имаше скандали, приключения и поводи Баба да се вбесява, а тя можеше да бъде щастлива само когато е разярена. Всъщност на Леля й се струваше, че Баба наистина е Баба единствено когато се гневи.

Да. Трябваше да са три.

Иначе… сиви криле в нощта или затръшната врата на фурна…

Ръкописът се разпадна, щом господин Гоутбъргър се опита да го вземе в ръце.

Дори не беше написан на прилична хартия, а на стари кесии от захар, на гърба на пликове и листчета от отдавнашни календари.

Той изсумтя и награби сноп от мухлясалите хартии, за да ги хвърли в огъня.

Погледът му обаче се спря на една дума.

Прочете я и очите му проследиха изречението до края.

После стигна до края на страницата, като се връщаше към някои абзаци просто защото не му се вярваше, че ги е прочел правилно.

Обърна на следващата страница. И се върна на предишната. После продължи нататък. По едно време извади линийка от чекмеджето и се вторачи замислено в нея.

След това отвори барчето. Бутилката подрънкваше весело по ръба на чашата, докато той се мъчеше да си сипе едно питие.

Позяпа през прозореца към Операта отсреща. Дребна фигурка премиташе стъпалата отпред.

— Олеле… — промълви господин Гоутбъргър. Отвори вратата и повика: — Господин Кропър, би ли дошъл за малко?

Старшият печатар влезе, понесъл дебела пачка коректури.

— Налага се да поискаме от господин Крипслок отново да гравира страница 11 — съобщи той печално. — Успял е да напише думата „глад“ с пет букви…

— Прочети това — прекъсна го Гоутбъргър.

— Тъкмо се канех да изляза за обяд…

— Прочети го.

— Но според правилата на гилдията…

— Прочети го и ще видим дали още ще ти се яде.

Господин Кропър седна кисело и плъзна поглед по първата страница.

Премина на втората.

След малко отвори чекмеджето, извади линийката и се вторачи замислено в нея.

— Значи току-що прочете за Изненадващата банананова супа? — провери Гоутбъргър.

— Да!

— Почакай, ще стигнеш и до Петнистия тиквеник…

— Е, старата ми баба често правеше Петнист тиквеник…

— Не и по тази рецепта — убедено изрече Гоутбъргър.

Кропър порови още малко в листовете.

— Брей, да пукна! Мислиш ли, че нещо от тези измишльотини наистина върши работа?

— На кого му пука? Тичай в гилдията и наеми всички свободни гравьори. Предпочитам да са от по-възрастните.

— Ама аз още се занимавам с предсказанията в „Алманаха“ за юни, груни, август и спун…

— Зарежи ги. Сложи някои от старите.

— Хората ще забележат.