Маскарад

— Досега не се е случвало — напомни господин Гоутбъргър. — Знаеш си урока — „Изумителен дъжд от къри в Клач“, „Стъписваща гибел на серифа на Ий“, „Напаст от оси в Хоуондаленд“… Това е по-важно. — Застана пред прозореца, но не се взираше в гледката навън. — Много по-важно.

Осени го мечтата на всички, които се занимават с издаване на книги — да има толкова злато в джобовете си, че да наеме двама души специално да крепят панталона му, за да не се свлече.

Огромната, натъпкана с колони и обитавана от водоливници фасада на анкх-морпоркската Опера се извисяваше пред Агнес Нит.

Тя спря. Или поне по-голямата част от Агнес спря. Защото физическото присъствие на Агнес беше изобилно. Минаваше време, докато и някои по-външни области от тялото й прекратят движението си.

Е, това е то. Най-сетне. Можеше да влезе или да се махне. Хората май го наричаха житейски избор. Никога досега не я бе сполетявал.

И накрая, след като постоя достатъчно дълго, за да се замисли един гълъб може ли да кацне върху нейната черна, провиснала, доста жалка шапка, тя изкачи стъпалата.

Някакъв човек ги премиташе, поне на теория. Всъщност само местеше мръсотията насам-натам, като й даваше възможност да види нови гледки и да срещне нови приятели. Той носеше дълго палто, възтесничко в раменете, и имаше черна барета, нелепо кацнала върху сплъстената на клечки коса.

— Извинете… — подхвана Агнес.

Сякаш го порази със светкавица. Той се завъртя на място, оплете си ходилата и се стовари върху метлата.

Тя притисна длан към устните си за миг, после се наведе.

— О, толкова съжалявам!

Ръката му се отличаваше с лепкава влажност, която те кара веднага да закопнееш за сапун. Той побърза да се дръпне, махна мазните кичури от очите си и й се усмихна уплашено. Леля Ог наричаше лица като неговото „недоправени“ — беше с някак гумени очертания и твърде бледо.

— Няма нищо, госпожице!

— Добре ли сте?

Той се надигна трескаво, успя да си оплете коленете в дръжката на метлата и пак се тръшна.

— Ъ-ъ… искате ли аз да държа метлата? — услужливо предложи Агнес.

Тя измъкна дръжката от бъркотията. Мъжът стана след два несполучливи опита.

— В Операта ли работите? — осведоми се тя.

— Да, госпожице!

— Ъ-ъ… а бихте ли могъл да ме упътите къде да отида на прослушване?

Той се озърна диво.

— Вратата към сцената! Ще ви покажа!

Избълва думите, сякаш се налагаше да ги подрежда на опашка и да ги изстреля наведнъж, преди да са се разотишли.

Взе си метлата от ръцете й и тръгна косо по стъпалата към ъгъла на зданието. Имаше неподражаема походка — изглеждаше, че някой влачи тялото му напред, а краката подтичват, за да не изостанат, стъпвайки където сварят. Беше не толкова ходене, колкото незнайно докога отлагано падане.

Хаотичните му стъпки стигнаха до някаква врата отстрани. Агнес го последва вътре.

До самия праг бе разположено подобие на навес с тезгях, така че седящият вътре да наблюдава удобно входа. А създанието зад тезгяха сигурно принадлежеше към човешката раса, защото моржовете не носят палта. Странният човек с метлата се изгуби някъде в мрака по-нататък.

Агнес се огледа отчаяно.

— Да, госпожице? — подкани я мъжът-морж.

Мустаците му наистина бяха грамадни и май събираха в себе си цялата способност на тялото му за окосмяване.

— Ъ-ъ… дойдох за… прослушването. Видях обява, че ще провеждате прослушване…

Тя си позволи лека безпомощна усмивка. Но лицето на портиера я увери, че той е виждал и обръгнал на повече неуверени усмивки, отколкото са ястията, погълнати дори от туловище като нейното. Извади бележник и огризка от молив.

— Трябва да се подпишете тук.

— А кой беше… господинът, с когото влязох?

Мустаците трепнаха, намеквайки за усмивка под изобилната растителност.

— Всеки познава нашия Уолтър Плиндж.

Явно нямаше намерение да споделя повече информация с нея.

Агнес стисна молива.

Сега най-важният въпрос гласеше: как да се представи? Собственото й име несъмнено притежаваше достойнства, но не излизаше от устата особено звучно. По-скоро отскачаше от небцето и цъкаше между зъбите.

Уви, не можеше да измисли нещо по-отекващо.

Дали да не е Кетрин?

Или… Пердита. Защо да не опита пак с Пердита? В Ланкър бе престанала да използва името от срам. Беше загадъчно, намекваше за мрак и интриги, както впрочем и за доста кльощава притежателка. Дори си бе съчинила второ име — Кс., което трябваше да означава „особа с много свежарски и вълнуващ инициал“.

Не постигна желания ефект. Хората в Ланкър бяха потискащо устойчиви срещу свежарски начинания. Просто започнаха да я наричат „оная Агнес, дето сама си вика Пердитаксъ“.

Дори не бе дръзнала да спомене пред някого, че й се иска цялото й име да бъде Пердита Кс. Мечтана. Изобщо нямаше да го проумеят. Щяха да подмятат: „Като си мислиш, че туй име ти приляга, що още имаш в стаята си два рафта с плюшени играчки?“

Е, тук можеше да започне на чисто. Имаше дарба. Знаеше, че има дарба.

Все пак едва ли би се надявала да се сдобие с фамилията Мечтана.

Май цял живот щеше да търпи Нит.