Марс плюс

Компютърната паяжина е използвала Джори, за да се добере до тях, тъй като е подозирала, че това, което правят в тайната стая, би могло да навреди на мрежата и нейните дългосрочни планове. А ако креолът излезе от играта, компютрите имат в резерва една напълно приемлива личност, която да се срещне и сприятели с въстаническите лидери. Едно богато момиче, преминало първите фази на обучение по шпионаж и насочено към погрешната цел — строежите в Долината. Сигурно мрежата си е мислила, че Лоул и Елън ще се изкушат да й покажат какво правят.

Доказателство за този сценарий бе начинът, по който срещна Джори. Тя бе помолила (или беше накарана да помоли) за водач до строежите в Долината Маринерис и мрежата й бе изпратила точно този креол. Второто доказателство бе начинът, по който машините я бяха прикрили в кабинета на Уей Ликсин по време на задължителния лекарски преглед при пристигането й. Мрежата знаеше, че бунтовниците са станали подозрителни спрямо всеки с биомеханични протези, така че бяха създали фалшиво изображение на екрана.

Добре измислено!

Сатанинската точност на плана спря дъха й. С два цели свята, цялото земно население и всеки гласов канал за данни на разположение, мрежата можеше да напише какъвто си поиска сценарий. Можеше да разполага със стотици, хиляди, милиони човешки кукли едновременно, предназначени за всяка предполагаема поредица от нейните действия в миналото и бъдещето. Земната й структура едва ли е принудила кибера в офиса на Травис Каунти Клерк да покаже съвпадение между генотипа на майка й и баща й по време на задължителните държавни кръвни проби, но със сигурност са й хрумнали някои идеи. После целият живот на Деметра можеше с лекота да се пренасочи чрез поредица от внимателни пренагласяния и пресичане в различни трансфери на данни. Например онзи курс по разговорен руски, който тя взе на осмо ниво, поради компютърна грешка…

И, мамка му! Деметра, която не обичаше дори да говори за секс пред машините, беше вкарана в леглото — не веднъж, а два пъти — от самите тях. Или пък недоверието, което чувстваше към киберите, също бе програмирано? Това имаше смисъл, разбира се — то бе идеалното прикритие за един предполагаемо чист оперативен агент.

Внезапно се оказа, че нищо от това, което бе казала, направила или помислила, не бе нейно. Всичко се превърна в потенциален шепот от жиците в главата й.

Накрая Деметра разбра, че се нуждае от помощ. Трябваше да открие някой независим от всичко това, който стои извън лапите на мрежата и нейните изкривени източници на информация, който може да взима свои собствени решения… Роджър Торауей. А дали неговото име не изплува в мозъка й благодарение на още една електронна принуда?

Няма как да разбере. Когато инстинктите не работят, опитай с интелекта. Киборгите може и да са били продукт на десетилетно стари компютърни проекции, но те бродят из марсианските пустини по своя собствена воля. Всички, които се интересуват от тях, знаеха, че по-старите модели, като Торауей, могат да прекъсват радиокомуникациите с мрежата. Това й даваше надежда, че той е свободен от външна намеса. А може да има и икономически интерес, за да се присъедини към войната, започната от нея срещу машините — все пак тя го беше наела. Но как да се добере до Торауей?

В този момент тя минаваше край един от обществените терминали, разположен на стената в коридора. Наистина ли бе толкова просто? Само да му се обади? Но тогава мрежата щеше да разбере къде е. Всъщност тя и без това знаеше, нали следеше електромагнитния шум от схемите в черепа й. Деметра нямаше повече тайни! Тя проучи и отхвърли менюто с опции.

— Терминал, свържи ме с Роджър Торауей. Където и да е и каквото и да прави. Трябва да говоря с него.

— Веднага, миз Кафлън.

Тази готовност й се стори странна. Преди, когато бе поискала…

— Деметра? — гласът бе равен и механичен. Със сигурност бе гласът на киборга. Екранът обаче не показа изображението му. Вместо това менюто изчезна и след няколко секунди се показа отново текстурното моаре. Беше почти хипнотично.

— Полковник Торауей? В беда съм. Имам нужда от помощ.

— Какво се е случило?

— Събрах се с хора, които… са убедени, че мрежата прави планове срещу човечеството. А сега мислят, че съм нещо като шпионин на машините…

— Защо мислят така?

— Заради няколко чипа в главата ми — медицински протези. Смятат, че съм поставена под компютърен контрол.

— А това вярно ли е?

— Исусе, не знам! — изстена Деметра. — Имам предвид, как бих могла?

— Наистина.

— Само вие можете да посредничите между тях и машините. Хората ви уважават, а киберите не могат да ви навредят…

Торауей не отговори и това я разтревожи.

— Вие сте силен, полковник. Можете да ме защитите физически от всичко, което са замислили срещу мен.

— Хората ли имаш предвид?

— Да. Те вече убиха един предполагаем шпионин — креола Джори ден Острайхър.

— Убили? Как?

— Отвориха черепната му кутия и извадиха от мозъка му електронните части. Страхувам се, че искат да направят същото и с мен — с протезите ми. Ужасена съм, полковник.