Марс плюс

— Нямам представа защо превръщат един спътник в космически кораб. Внезапният тласък ще унищожи слънчевите панели и ще ги навие на руло. Освен ако не са изградени като прикритие, а те не са. Мисля, че познавам мрежата така, както и хората. Според мен е подсъзнателно консервативна. Тя не би пропиляла скъпите марсиански ресурси, за които се е грижила толкова активно, да издигне хектари от полиморфни силикони на орбита, само за да ги разбие още в първата секунда от операцията.

— Значи това все още е загадка.

— Поне отчасти. Знаем плана за унищожаване на фонтаните.

— Можем ли да го спрем?

— Имаме куршума, пушката, а сега, с кодовете за достъп от системите на Джори, и спусъка. Мога да пусна вируса в рамките на тези 68 минути, нужни за разполагане на бомбите. Можем да блокираме висшите функции на мрежата, преди още да са се приближили… всичко останало ще представлява игра на зарове.

— Изглежда ми добре за…

— Какво става? — попита един глас зад тях.

Елън се обърна и видя Деметра, все още сънена, да влиза в стаята, водена от бабаита на Лоул.

Златен Лотос, 20 юни

— Миз Кафлън?

— Да, Терминал — промърмори Деметра. — Какво има сега?

— Миз Кафлън?

Някой я разтърсваше за рамото и направо я измъкваше изпод завивките. По дяволите, кой е оставил вратата отворена? Тя бе наредила да не я безпокоят.

— Миз?

— Добре де. Будна съм. Ставам!

Деметра отвори очи и се вгледа в лицето на мъжа, когото никога не… Не, това беше едрият мъж от тайната стая, този, който удари Джори. Беше се надвесил над нея и я държеше за раменете с огромните си ръце. Тя се втренчи изразително в тях.

— Имаш ли нещо против?

Той ги махна.

— Лоул и мис Елън ви искат обратно в… — той погледна към терминала — … в купола. — След това се дръпна от леглото и я изчака да стане.

— Добре — въздъхна Деметра. — Ще съм там след минута.

Той не схвана намека и не мръдна.

— Ти върви — каза тя. — Ще се видим там.

— Казаха ми да ви заведа. Веднага.

— Добре, но не мога да се облека, докато стоиш тук. Защо не ме изчакаш отвън?

Мъжът се колебаеше.

— Има само една врата — отбеляза Деметра. — Или мислиш, че ще изляза през отдушника?

Той машинално погледна към малкия отвор високо в скалната стена. Деметра трябваше да е змия, за да се промуши през него.

— Хайде, изчезвай!

Веднага щом вратата се затвори, Деметра скочи от леглото, облече си чисто бельо, неизползван гащеризон и прерови малкия си килер за чифт меки туристически обувки. Пътят до тайната стая бе твърде кален, за да си разваля сандалите. Знаеше, че няма време да отиде до обществената баня и да си хвърли няколко шепи вода на лицето, камо ли душ. Нейната горила щеше да й извади душата за такова забавяне.

Когато напусна стаята, Деметра мина покрай него и тръгна по коридора. Мъжът изтича след нея и здраво я сграбчи за ръката. Тя се извърна към него, доколкото беше възможно от хватката му.

— Как се казваш?

— Джеф.

— Джеф чий?

— Те Джинг.

— Виж, Джеф Те Джинг… Затворник ли съм, или какво?

— Казаха да те заведа и аз те водя.

— Добре, но трябва ли да ми причиняваш болка?

Джинг предъвква молбата няколко секунди.

— Няма да избягаш, нали?

— Не, разбира се. Аз също искам да видя Лоул и Елън.

— О. К. — Той отпусна пръстите си, но продължи да й държи ръката.

— Исусе! — въздъхна тя.

Джеф я преведе над водата към задънения коридор в изоставената секция от тунели право към стоманената врата. Минавайки покрай завесата на тоалетната, Деметра зави, надявайки се, че легенът е все още там и ще може да се измие. Внезапното движение изненада Джинг. Той я хвана и я натисна надолу, докато тя не допря земята.

— Обеща — каза мъжът обвиняващо.

— Исках само да си измия ръцете.

Докато минаваха през късия свързващ тунел, той заби палците си между плешките й, за да я контролира. Деметра едва можеше да пълзи. Спомни си, че така правеха със затворниците в Матамора — наричаше се „жабешка маршировка“ и тя почувства, че е толкова унизително и болезнено, колкото изглеждаше. Когато влязоха във вътрешната стая, Деметра вече бе достатъчно ядосана.

— Хей! Какво става тук?

Елън и Лоул се обърнаха към нея и прекратиха разговора си. Зад тях д-р Лий работеше на операционната маса. Бронзовото тяло на Джори беше напълно отпуснато, а дупката на главата му все още зееше. Очите му бяха вторачени в някаква точка. Не изглеждаше, че диша.

Елън погледна Те Джинг.

— В хотела ли беше?

— Да.

Елън се обърна към Деметра.

— Какво правеше?

— Спях — отвърна Кафлън.

— Защо?

Какъв глупав въпрос!

— Ами, минава полунощ, нали? Освен това не се чувствах много добре. Не и след… — тя посочи Джори, проснат на масата.

— Говори ли с някого?

— Не, отидох направо в хотела.

— Използва ли терминала в стаята си?

— Не и тази вечер. И не виждам какво… О, чакай! Помолих машината никой да не ме безпокои. Няма що, добре си свърши работата.

Елън се намръщи. Явно нещо я тревожеше.

— Какво разбираш под „не и тази вечер“?

— Обикновено, преди да си легна, записвам доклада си до Далас.

— Какво има в него?

— Това, което ми се случва през деня. Хората, с които се срещам и говоря. Какво съм разбрала за строителния проект в Долината, такива неща.