Пауза. Хари можеше да си представи как мрежата проверява следите от изображения, събрани от стотици или може би хиляди видеомонитори, миризмите от също толкова газови детектори, компресираното ехо от не по-малко обществени микрофони. Машините трескаво координираха суровия материал, търсейки улика, следа, моментна позиция.
— Мис Кафлън в момента не се намира в комплекса Тарсис Монтс — обяви накрая мрежата. Екранът се върна към неутралния сив цвят.
— Как е напуснала? Къде е?
— Не съществува запис на нейното заминаване.
— Каталогизирай продажбите на транзитни ваучери между колониите през последното денонощие — инструктира Хари. — Също и заемането на скафандри във всички публични шлюзове.
— Повтаряме, не съществува запис на нейното напускане от който и да е изход.
— Интересно… Дайте ми последната позиция.
— Ресторант Чез Гуереро, търговски квартал 1/16/12 — екранът му предостави и стандартна туристическа снимка от вътрешността на двузвездното заведение. Масите бяха прекалено близо една до друга, твърд тухлен под и голямо количество бяла мазилка по стените с репродукции на стари картини с мексикански привкус, може би американския югозапад.
— Кога е била там?
— Вчера, между 18.30 и 20.00.
— А след това? — настоя Ортис.
— След това… Мис Кафлън не е в комплекса.
— Без някакви записи за заминаване, а? Да, схващам — той седна, отпусна глава на гърдите си и потъна в мисли. Ресторантското изображение изчезна и екранът отново стана празен. — Сама ли е вечеряла? Имало ли е някой е нея?
— Лоул Митсуно — екранът показа златиста глава със сиви очи. Мъжът имаше хубава брадичка и ухаеше на хормони.
— Не го познавам.
— Митсуно е марсиански гражданин, роден на планетата и нает като хидрологист втора степен в Департамента за ресурсите на Тарсис Монтс. Срещал се е с мис Кафлън няколко пъти през последните осем дни. В този момент нашият модул в неговия департамент И-4 Административен терминал преглежда взаимоотношенията им.
— Пригответе резюме и за мен — инструктира Ортис. Изведнъж му хрумна нещо — Има ли досие?
— Моля, уточнете. — Екранът показа калейдоскопична картина от розово и зелено — знак на объркване.
— Нещо като криминално досие. Евентуално психопатично сексуално отклонение, съблазняване на деца, похищение, изнасилване, такива неща.
— Няма такова обвинение, попълнено срещу него — веднага отговори мрежата.
— Няма. Сигурно няма… Интересно.
— Други инструкции? — попита машината.
— Засега не. Ако измисля нещо, ще ти съобщя.
— Както ние…
С неочаквано „бип“ екранът потъмня. Не просто тъмно, а напълно изключи с един последен проблясък на умиращ фосфор.
— А, ето те.
Деметра прекосяваше фоайето към хотелската си стая. Това беше първата й крачка на открито след повече от километър тайно промъкване от ъгъл на ъгъл по дългите стени на обществените шестоъгълници на Ниво четири. Причината за предпазливостта й бе проста: беше рано сутринта, време за закуска, а тя бе облечена в малиновата си минирокля, с официални обувки с токчета, високи 85 милиметра, и нищо друго. Не представляваше особено благовъзпитана картинка. Затова радостният вик я сряза като полицейска шокова палка.
Деметра се обърна и видя Сун Ил Сук, седнал на малка седалка, стърчаща от едната страна на шестостена във фоайето. Беше облегнал туловището си назад с ръце, скръстени в широкия скут и сплетени в глезените крака. Школникът Буда, помисли си тя.
— О, здрасти, Суки. — Тя усещаше очите му, пълзящи по всеки сантиметър от тялото й. Търсещ какво? Смучки?
— Прибираш се късно. — Това бе заявление, не въпрос.
— Да.
— Опитах се да ти се обадя. Никъде не получих отговор. Търсех те навсякъде. Никой не можеше да те открие.
— Бях на гости при един приятел.
— Той няма ли терминал?
— Ние… не го бяхме включили.
— Това е невероятно. Исках да говоря с теб.
— О? За какво?
Лицето му моментално застина: школник Буда, хванат в лъжа. Долната му устна увисна, клепачите се затвориха, раменете се отпуснаха. Въпреки че объркването на Сун продължи не повече от половин секунда, Деметра го забеляза. За по-малко от миг той се взе в ръце и лицето му светна.
— Да говоря с теб за новия екип на С-Зелите.
— Срещнах ги вече — отвърна тя. — Какво за тях?
Пауза.
— Мислиш ли, че те представляват опасност за нашите позиции?
— И ти си ме търсил, за да ми зададеш този въпрос? Кога? Посред нощ?
— Беше два часа. Спах лошо.
— Нечиста съвест?
— Не. Грижа за теб, скъпа.
— Мога да се грижа за себе си.
— Тези северозеландци не са това, за което се представят, а така също и проектът им за развитие на Каньонланд не е това, което изглежда.
— Предполага се, че това е новост?
— Искам само да ти помогна. Защо не се заинтересуваш от новата им орбитална енергийна станция? Ще видиш, че е много по-голяма, с три пъти по-голям капацитет, отколкото е предвидената енергийна консумация. Това е факт, който не можеш да провериш по никой обществен източник, но ти го предоставям, за да циментираме нашия съюз.