Марс плюс

Деметра се чудеше дали да облече новата си рокля за вечерята с Лоул. От една страна, дори след едно обличане дрехата вече не бе толкова нова, а може би вече имаше някое леке или нещо подобно. Да не говорим за гънките. Вярно, можеше лесно да я изпере — щеше да й отнеме само две минути и още три за изсъхването. От друга страна, роклята бе неудобна за носене. Облечена в нея, трябваше всеки момент да внимава как ходи, а като сяда, да държи краката си прибрани и да си гълта корема. Гащеризоните й бяха далеч по-удобни и по-лесни за носене. За съжаление, Лоул вече я бе виждал с тях, и то няколко пъти. Беше се обличала с всички разцветки от гардероба си — виолетови, лавандулови и сиви, със или без цветовете на войната. Време беше да му покаже нещо ново. Но беше лудост тази малка рокля, която струваше безбожно скъпо, да бъде облечена само веднъж и след това забравена.

Като тегли чертата, Деметра разбра, че въобще не бе сигурна дали желае реакцията, която дрехата сигурно щеше да предизвика.

Или може би я искаше.

Накрая облече роклята.

Чез Гуереро, търговски квартал 1/10/12, 16 юни

В момента, в който видя Деметра, Лоул почувства сърцебиене и слабост в стомаха и коленете. Той знаеше, че тя е привлекателно младо момиче, умна и непредсказуема. Нямаше сдържаността и резервираната грация, която го бе привлякла към Елън. Кафлън цялата бе енергия и остроумие — по един съвсем момчешки начин и затова я възприемаше като приятел, като сестра. До момента, в който тя пристъпи към него, обляна в златистата светлина на хотелското фоайе. Носеше следващото нещо след нищото — блестяща коприна или сатен, или както го наричаха там. Розово-пурпурният материал съответстваше на цвета на устните й, които бяха яркочервени, в пълен контраст с бялата й кожа. Плодово оцветени, такива бяха. А зелените й очи изглеждаха като крехки малки листа, закрепени на малиново стебло. По дяволите, тя вече караше Митсуно да се чувства като поет.

Той й бе определил среща в най-добрия ресторант в Тарсис Монтс. Масите бяха с бели покривки, имитация на лен, приборите — от истинско сребро, внос от Земята. Струваха поне четирийсет Алтернативни марки за грам. Чашите за вино, макар полимерни, бяха оформени и полирани като кристал. Кухнята беше испано-френска, сосовете бяха сервирани в чинията под самата храна — това бе френската част и бяха подправени с лютиво чили и силантро12 — испанският принос. Останалата част от менюто предлагаше обичайната за Марс храна, приготвена така, че да изглежда чуждестранна.

Митсуно не бе в състояние да се наслади на вкуса й, въпреки че цената отваряше голяма дупка в седмичните му доходи. Той гледаше Деметра като омагьосан. Лицето й и бронзовите голи рамене изпълваха очите му и затъмняваха блясъка на среброто и кристала. Напълно заслепяваше рисуваните на ръка миниатюри от XVIII век, закачени на стената над главата й. И най-слабият полъх от екзотичния й парфюм веднага прогонваше всички аромати от храната и виното. Гласът и смехът й така изпълваха слуха му, че ако други жени танцуваха голи в залата, той едва ли щеше да ги забележи.

Тя ядеше сдържано, но оценяваше всяка хапка. Отпиваше от червеното вино и капката, останала на долната й устна подсилваше цвета на червилото й. Смееше се на подходящите места в техния ленив разговор, а зъбите й проблясваха от светлината на кехлибарената крушка, закрепена на тънка пластмасова тръба за масата.

Когато обра с лъжицата остатъка от десерта — крем от сладко сирене в хрупкава тестена кора — и я отмести настрана, Деметра се обърна към него с усмивка.

— Добре… беше приятна вечер.

— Тя… не трябва да свършва, нали?

— Не.

Само една дума, казана с тихо, спокойно съгласие, придружена от нежна усмивка и разбиращ поглед. „Не“, означаващо „да“.

В този момент Лоул реши да наруши дадената дума и да я заведе — нея, един чуждопланетянин и самообявил се шпионин, някой, върху който нямаше контрол или възможност за възмездие — на място, определено само за неколцина.

— Ела — той се изправи и нежно й предложи ръка.

Деметра се извърна в креслото, но не стана.

— Къде отиваме?

— Ще видиш. Ще ти хареса.

Те се отправиха на изток по една рампа, използвана от работещите на повърхността, минаха през някакъв шлюз и продължиха надолу из машинните помещения. Оттам поеха по тесен сервизен коридор до първото водно хранилище на комплекса, съдържащо 4000 мегалитра открита водна площ. Беше изкопано в скалата и защитено с покрив срещу експлозивното изпарение и пясъчните бури.

Митсуно и Кафлън прекосиха басейна по една метална решетеста пътека. Влажният въздух около тях се осветяваше от многобройните осигурителни лампи и от присветващото сребро на отраженията в спокойната вода. По тръбите висеше тиня от зелена алгая — несекващото ехо от протерозойския живот, следващо човешката колонизация навсякъде из Слънчевата система. Лоул чуваше високите токчета на Деметра да кънтят по влажния метал. Очакваше, че тя ще възнегодува от обстановката, но момичето го следваше мълчаливо и дори с очакване.