Марс плюс

Двамата навлязоха в галерия от недовършени тунели, разположени на две нива — на 40 и 80 метра под повърхността. Митсуно знаеше, че земята тук бе неустойчива — ръждивочервената и богата на желязо скала беше твърде ронлива и несигурна за строежи, така че експанзията на комплекса в тази посока бе прекратена. Вместо това Тарсис Монтс се бе вкопал още по-дълбоко, но тези стари строежи не бяха отписани и официално изоставени, просто не бяха довършени.

Митсуно се поколеба пред металната врата, която водеше към убежището.

— Обикновено претърсваме хората, които водим тук — каза той. — Но…

Деметра Кафлън му отправи усмивка, отмести ръце от бедрата си, протегна ги и се завъртя на пръсти. Крайниците й сякаш горяха в мътната и премигваща светлина, отразяваща се от водохранилището. Една гънка на дрехата блесна като змия, увила се около кръста й, и отново се изпъна, след като завърши кръга.

— Не е необходимо — съгласи се той. После за пръв път тази вечер погледна китката й. — Носиш ли хроното си? Сладурчето?

Деметра поклати глава.

— Загубих я преди няколко дни.

Митсуно реши, че не е възможно да носи някаква протеза, поддържаща активни кибернетични схеми. Ако грешеше, то явно технологията за псевдокожа се бе развила достатъчно, за да е в състояние той да открие нещо съмнително. А и нали Уей Ликсин вече я бе сканирал и обявил за „чиста“.

Лоул отвори вратата и пантите изскърцаха от ръждата. Зад нея се намираше дълга стая с висящи груби платнища, които заглушаваха ехото от голата скала и спираха вечно сипещия се прах. Той потърси пипнешком ключа — светлината се включваше ръчно. Прекъсвачът беше свързан с една нелегална електрическа верига, която бяха прикачили към резервните светлини на басейна. Три клетъчни крушки се включиха и осветиха мебелировката. Тя бе стара и неподходяща, събрана от първата генерация изхвърлени вещи, преди градските рециклотрони да се доберат до тях. В допълнение към няколкото тапицирани стола, канапето и една ниска маса, в стаята имаше и едно старо легло с изхабени на места завивки.

— О — каза Деметра, минавайки край него. — Много е уютно. Много по-приятно от дупката, в която ме вкара Джори… — тя млъкна смутено. — Опа!

— Не се безпокой — усмихна се Лоул. — Чух всичко за това… Тук е също толкова спокойно — без кибери, без фиброоптика, никой не може да ни види.

Тя кимна.

— Има ли къде… ами… де се изкъпя?

Те се намираха на една ръка разстояние от няколко милиона литра прясна вода, но в тунела нямаше водопровод. Лоул я поведе през леговището до една завеса и я дръпна — в нишата зад нея Деметра видя химическа тоалетна и стоманена кофа. Лоул взе кофата:

— Извини ме, ще отида да напълня легена.

Когато се върна, Деметра бе застанала в центъра на помещението, осветявана от трите светлини. Стоеше изправена на високите си токчета, с леко раздалечени крака и с ръце на кръста и го гледаше почти предизвикателно. Сенки играеха по тялото й. Лоул се приближи и забеляза, че трепери. Той спря и се усмихна несигурно. Деметра пое дълбоко въздух и роклята й се свлече от гърдите, откривайки зърната, изправени и втренчени в него като очи. Митсуно разбра, че е съблякла роклята докато е бил отвън и до този момент просто я е поддържала прихваната в кръста. Деметра протегна пръстите на лявата си ръка, дрехата се изхлузи по бедрото й и увисна като простреляно знаме. После повдигна дясната си ръка и дрехата отлетя надолу. С изключение на обувките, тя беше съвсем гола. И продължаваше да трепери.

Митсуно излезе от транса си и тръгна към нея. Обви с длани бедрата й, вплитайки пръсти в коприната между тях. Тя протегна ръце, хвана го за китките, притегли го към себе си и плътно притисна тялото си към него. След това повдигна крака, уви ги около Лоул и започна бавно да се отърква в слабините му. Така и не стигнаха до леглото — поне първия път.

Някъде под земята, източно от Тарсис Монтс, 16 юни

Деметра се излежаваше в леглото, когато Митсуно се скри зад завесата. Дори и след като запуши ушите си, звукът от облекчаването му стигаше ясно до нея. Това бе добър случай за използване на звуков инвертор — за съжаление подобно оборудване би привлякло вниманието на мрежата към това чудесно усамотено място.

— Спомена, че претърсвате хората преди да ги пуснете тук — каза тя след известно обмисляне. — Много ли момичета си водил тук?

— Това не е място само за жени, които не искат да правят любов пред компютри.

— Предположих — каза тя и зачака.

Митсуно излезе иззад завесата, гол и все още възбуден, легна до нея и я притисна до себе си. С една ръка масажираше гърдата й с леки чувствени кръгове. Устните му докосваха ухото й.

— Е…?

— Какво, е? — попита сънливо той.

— Явно вашите хора имат подобни малки стаи, разпръснати из целия Тарсис Монтс.

— Това е реакция към… обществения характер на живота ни. Поне така предполагам. Какво е обратното на уединението? Публичността. Всички искаме да намерим свое собствено тихо кътче, дори ако това означава да откраднем тук или там по някой кубичен метър.

— И мислите, че киберите не знаят за тях? — попита тя невярващо.