Марс плюс

„Корейският агент знае всичко за мен. Даже сополанко като него ме разкри за пет минути. Зеландката разби прикритието ми дори преди него. Днес, на практика, ми преподаваше уроци как да стана по-добър шпионин в бъдещи мисии. Това място е свърталище на шпиони. Само да се обърнеш и някой те потупва по рамото и ти обяснява как да си вършиш работата. В половината случаи те дори не са хора. Просто едно механично присъствие — винаги са около теб.“

Деметра помисли малко върху написаното и реши да остави сантиментите, както ги беше написала.

„Параграф. Направих опит да се добера до Долината Маринерис за оценка на ситуацията, но беше невъзможно. Видях твърде малко с помощта на една дистанционна машина с триизмерни сензори. Наблюдавах и от машините, работещи на място. Но да отида там лично… е, просто няма как да стане. Освен ако не поведа цяло сафари с туземци за носачи и слонове, или по-скоро с техните механични еквиваленти. Имаш ли бюджет от един милион Нови за такава експедиция? Мисля, че не.

Параграф. Това, което се опитвам да ти обясня, Грег, е, че искам да се върна вкъщи. Марс не е щастливо място. Твърде много хора, живеещи в твърде малка дупка. Дори въздухът е гнил. През повечето време не мога да дишам. Така че, моля те, запази ми полет. Ще го направиш, нали? Следващия възможен полет. Ще приема всичко, което уредиш. Дори дървена лодка, ако намериш. Просто ме махни от този мравуняк“.

Деметра опита да се сети за още нещо, нещо недоизказано. Нямаше.

— Край. Кодирай и изпрати… И, терминал?

— Да, миз Кафлън?

— Изгаси светлините, ако обичаш.

Тя бе достатъчно уморена, за да се движи, а очите й бяха твърде замъглени, за да открие ключа на стената.

— Разбира се, миз Кафлън. — След малка пауза, точно толкова, колкото да й позволи да постави възглавница под главата си, стаята потъна в мрак.

Глава 11 Посещение при по-възрастните

Златен Лотос, 15 юни

Новият ден завари Деметра в далеч по-добро състояние на духа. Ако имаше късмет, това щеше да бъде нейния последен ден на Марс. Или поне последният, преди да получи положителен отговор, който да я върне обратно вкъщи. Затова реши да направи последен опит да се добере до Долината Маринерис като даде най-доброто от себе си, за да отстрани всички пречки по пътя си. За да постигне това, Деметра реши, че трябва да отхвърли товара на културните табута и директно да говори с Роджър Торауей — неофициалният първи гражданин на Марс, записан в „Гинес“ като най-стария киборг. Той трябваше да знае това-онова за Долината.

Деметра отиде до симулационната зала на хотела, свърза се с най-близкия терминал и извика менюто с указателя. Нямаше входове за хора, даже за известни или публични личности, виждаше се само обичайния туристически пакет.

— Терминал…

— Да, миз Кафлън?

— Свържи ме с Роджър Торауей.

— Полковник Торауей не е регистриран ползвател на тази мрежа.

— Така ли? Мислех, че всички киборги са хардуерно свързани с мрежата.

— Това е така. В последните версии на кибер-човешки комбинации не се използват вградени радиокомуникации. Все пак процесорите на полковник Торауей предхождат производството на тази компонента от мрежата.

— Добре — каза разбиращо Деметра, — намери настоящото му местонахождение и ме включи към най-близкото прокси.

— На сто километра около настоящото местоположение на полковник Торауей няма никакви туристически проксита.

— Тогава ще взема работна машина и ще платя разходите.

— Няма и такъв вид проксита в този радиус.

— Добре, добре, тогава ще отида дотам. Вкарай ме в най-близкия механизъм на каквато и да е дистанция. Снабди ме с добра карта и приблизителните му координати.

— Полковник Торауей не би позволил неканен механизъм да се приближи до него. Той е изразил това желание и скоростта, която развива по земята му позволява да избяга от неканените посетители.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите… — изрече Деметра, без да натъртва на думите. — Прати спешен сигнал към ком-системата му.

— Това не е обичайната процедура. Вашето положение предполага ли сигнал за тревога?

— Мефисто… Заповядвам ти да ме свържеш с комуникационния модул на полковник Роджър Торауей.

— Веднага, миз Кафлън.

Басейнът Хелиополис, 15 юни

Роджър и Фетя бяха коленичили един до друг и се взираха в една къртичина. Това беше необикновена формация сред червеникавата вторична почва на пустинята — овална депресия без видимо дъно. Произходът й би могъл да е вулканичен, но басейнът Хелиополис се намираше на повече от 1000 километра от най-близкото активно поле с лава.

Краищата на тръбата, или тунела, бяха гладки и компактни, точно както ровещо животно на Земята би ги изкопало във влажната, леко глинеста тиня на някой речен бряг. Като се изключи фактът, че марсианската почва бе абсолютно суха. А и до колкото знаеше Роджър, на Марс не съществуваше толкова голямо животно, само шепа вируси и тук-там по някой заблуден микроб. Нямаше нищо по-голямо от мравка, камо ли лалугер.

— Да, това е загадка — обади се Щев.

— Може да е от вятъра — предположи Торауей.