Марс плюс

— Само тук? Толкова дълбоко? — Фетя вдигна глава и сканира пейзажа. — И само една?

— Загадка — съгласи се Роджър.

Щеше да каже още нещо, просто празни размишления по темата, когато хоризонтът се обля в червено. Беше като блясък от топлинна светкавица, но в спектъра на дълбокото инфрачервено. Ако се бе случило преди четирийсет години, Роджър щеше да си помисли, че е шега на метеорологията. Но времето и опитът го бяха научили, че няма нищо общо с климата на Марс. Дороти изникна от геометричния център на сиянието.

— Роджър, свържи се с мрежата, моля — каза тя в главата му.

— В момента не мога — той образува думите, без да помръдне устни. Електронните сигнали се гонеха из компютъра на гърба му и откриваха най-близкия изходен пункт.

Дори поклати глава.

— Те искат да говорят с теб.

Той изсумтя гласно, или по-скоро се чу механично стържене, подобно на стон. Щев се огледа.

— Какво беше това?

— Извинете ме, Фетя Михайловна, някой нетърпелив е на линия и иска разговор.

— Може би се нуждаят от нещо? Нещо, което само ти можеш да им дадеш? — Десният клепач на киборга — една телесна мембрана, износена от годините в пясъчните бури — се спусна бързо надолу и веднага пак се отвори. Смигване, предназначено единствено за Роджър.

— Може би. Добре, Дори… — гласът му потъна в беззвучен режим. — Довърши съобщението.

Изображението на Дори се стопи, размести се и отново се стабилизира. Шортите и пуловерът й се превърнаха в пурпурен гащеризон с метални закопчалки отпред. Бедрата и кръстът й видимо изтъняха, когато ръстът й се намали с пет инча. Красивото лице на Дори се закръгли, а бузите й се наляха, добавяйки няколко години и множество проблеми. На брадичката се появиха трапчинки, които Дори никога не бе имала. Косата й — къса и черна — стана дълга, къдрава и кестенява, завързана на конска опашка.

— Полковник Торауей?

Чертите на жената бяха триизмерни, но някак си статични, подобно на главата на кукла, която само отчасти е одухотворена. Само устните и зениците на светлозелените й очи се движеха. Нищо повече. Челюстта и мускулите на гърлото й нямаха синхрон с думите.

Роджър най-сетне разбра феномена — сигналите, пристигащи в системата за изображения в компютъра на гърба му, бяха основани на двуизмерна битмапна икона. Мрежата, или възелът, който си бе позволил да наруши единението му, прожектираше симулативна рисунка от паспортен файл или друг източник на информация. Не помагаше. Все още не разпознаваше лицето и фигурата.

— Кой е? — попита той.

Торауей продължаваше да стои на мястото, където за пръв път го бе сварила червената светлина. Беше полунаведен над земята с глава, обърната под неестествен ъгъл към хоризонта. Нека гърбицата му прожектира каквато си иска поза: Роджър, застанал героично сред червените пясъци; Роджър, стоящ царствено в лагерния стол; Роджър, съблякъл крилатия си прилепов костюм, усмихнат с розово човешко лице, като изображение върху плакат за набиране на новобранци. Каквото си иска.

— Казвам се Деметра Кафлън… Все още не сме се срещали, сър, въпреки че ви видях преди няколко дни в Хармония Мунди.

Роджър чудесно помнеше мястото. Можеше да си спомни всичко и всички, всеки метър, изминат през петдесетте му години скитане. Или поне това помнеше неговият компютър на гърба. Но не можеше да си спомни да е имало жена в Хармония Мунди. Преди пет дни там беше Лоул Митсуно и за кратко бе прекъснал срещата на киборгите, свикана от Роджър и Фетя. Една безрезултатна среща, която не бе постигнала нищо. Намесата му бе свързана с… какво беше… Май с вероятното наличие на вода.

— Не ви помня.

Роджър започна да се отегчава от разговора. Ако мрежата бе решила да му вади душата със сигнала за тревога на Дори, това беше друго. Но Торауей можеше просто да превключи съзнанието си на компресирано време и да остави тази жена просто… да изчезне.

— Както казах, всъщност не сме се срещали. Събирах данни с Лоул Митсуно преди около седмица, когато…

Съзнанието на Роджър излезе от бързия режим. Раздразнен, киборгът се опитваше да си спомни имаше ли друг човек, работещ с хидрологиста. Ако нито едно възприятие на Торауей не го е записало, тогава не е имало нищо за запомняне. Беше достатъчно просто. Наистина, възможно бе електрониката да е игнорирала другата човешка фигура като маловажна.

— Цялата тази интродукция има ли някакъв смисъл? — попита той, като прекъсна жената в полето на неговите мисли.

— Не, разбира се, не. — Главата на куклата се усмихна дървено.

Поне беше честна.

— Какво мога да направя за вас? — попита Роджър с примирение.

— Трябва ми информация за Долината Маринерис. Например, ако се увеличи съдържанието на водни пари в марсианската атмосфера, да кажем с двайсетина процента, после да се дисасоциират елементите й кислород и водород със съответното увеличение на налягането, дали условията в низините на Долината ще са в състояние да поддържат приблизително земна атмосфера? Знам, че не можете да отговорите веднага. Само един компютърен модел може да даде отговор, но…

— Аз съм компютърен модел — започна Роджър, но жената го прекъсна: