Марс плюс

— … това, което искам да знам, е дали геологията на Долината ще може да поддържа акумулираната атмосфера. Няма други низини в района с дълбочина от шест и половина километра, където да се излеят водите. Долината е най-близката низина. Но дали субструктурата ще е в състояние да поддържа свободна вода без катастрофални последици? Или долу има аквифайър11, който просто ще реабсорбира потока, поставяйки ни в условията на…

— Мис Кафлън! — Роджър повдигна ръка.

Лицето на куклата замръзна. Движещите се очи и устата спряха и увиснаха във въздуха, апликирани сред пейзажа, докато тялото и по-голямата част от главата й избледня. Изображението се възстанови само частично.

— Да?

— Прекарал съм повече от една земна година в Долината. Това бе в средата на двайсетте — започна той. — Бих могъл да опиша местността до най-малките детайли, тъй като всичките ми спомени се съхраняват. Но не разбирам защо искате аз да ви описвам каквото и да било? По-добре се обърнете към записите от изследователските ми импресии, които отдавна са превърнати във В/Р програми. Можете да ги извадите от библиотеката. А още по-добре би било да наемете туристическо прокси и сама да изследвате областта!

— Вече опитах — каза жената. Образът се изясни и придоби някаква убедителност. — Не знам какво виждам. А записите са само неопределени впечатления. Това, от което се нуждая, полковник, е вашето експертно мнение, преценка, направена от опита ви с марсианската повърхност.

— Аха, експертни знания и опит… — каза тъжно той.

Една тежка ръка го удари по рамото и почти го извади от равновесие.

— Попитай кого представлява — изсъска Фетя в ухото му. — И как ще плати. Доста й е струвало дори само да се добере до теб, не мислиш ли?

Роджър обърна глава.

— Как ще…?

Фетя му се усмихна, показвайки стоманени зъби:

— Сигналите ти не са толкова добре фокусирани като едно време, таваришч.

— Мммм… Мис Кафлън, говорите за промяна във водното съдържание на марсианската атмосфера. Очевидно това ще бъде голяма операция, изискваща значителна подкрепа. Ще имате ли нещо против да ви попитам кого представлявате?

— Аз… ах — лицето на жената напълно изчезна.

— Няма значение — прекъсна я той. С достъпа си до ресурсите на мрежата би могъл да открие нейния произход и цели по-бързо от всеки неадаптиран човек. — Но бихте ли потвърдили, че сте готова да платите за специалната информация, която желаете?

Лицето отново се появи, висящо в небето. Усмивката й като че ли се сливаше с трапчинките на кукленските й страни.

— Разбира се. За всяка полезна информация сме готови да платим една разумна цена. Просто не знаех, че на киборгите им трябват пари.

— Пари? Не — Роджър се зачуди колко струват в нормални пари 1500 килограма гориво от деутерий-тритий, транспортирани до фонтана в Тарсис Монтс. — Но може би ще успеем да сключим взаимноизгодна сделка.

— Как да установя контакт с вас? Имам предвид по нормален начин.

— Как се добрахте до мен сега?

Тя се поколеба и помръкна.

— Това е… хмм…

— Няма значение. Ще включа името Деметра Кафлън сред моите специални приятели, които винаги имат достъп.

— Благодаря! — лицето на жената отново се появи. Страните й леко поруменяха.

— Няма нищо — успокои я той.

Кафлън се опита да каже нещо, премисли и кимна с благодарност. След това чертите й премигнаха, сякаш сигналът бе прекъснат от източника. В съзнанието на Роджър усмивката й остана още дълго.

Златен Лотос, 15 юни

След като връзката прекъсна, Деметра остана до симулационния модул все още с шлема и ръкавиците. Лицето й бе замислено и странно намръщено. Тя не бе съвсем наясно в каква по вид комуникация бе участвала. Дори и без най-малко движение от нейна страна, се чувстваше като след пълнокръвна симулация. Това, което не разбираше, бе къде точно се намира предавателят, предоставил й изображението на Роджър Торауей. Предполагаше, че на мрежата й е необходим някакъв механизъм, който да намери полковника в средата на пустинята. А онзи зелен киборг, който, изглежда, придружава навсякъде Торауей, не беше част от връзката. Той бе стоял на заден план. Двата киборга й действаха потискащо заради безстрастните си лица, без нормалните човешки движения — устните, клепачите, веждите, — които придружаваха един разговор. Думите просто излизаха завършени и в готови изречения, дигитализирани някъде в електронния сензориум на Торауей. Клекнал, изучаващ я с фасетъчните си очи, той приличаше на насекомо. Една търпелива манта, която те дебне и… храс! — да ти откъсне главата, ако действително присъстваш на мястото.