Малтийска следа

— Дядо ми е бил там, в Донго, когато са заловили Дучето. Помогнал им е да разпределят документите от чантите и е задържал някои от тях.

— Защо?

— Знаел е, че един ден ще може да ги продаде.

— Какво е направил с тях?

— Нищо. Просто ги е пазил. След него баща ми, докато накрая стигнаха до мен.

— Колко документа имаш?

— Петдесет и пет страници. Всичките са били в една от двете чанти, която той също е запазил.

Рицарят бръкна в левия джоб на панталона си и извади пръстена.

— И това ли е открил дядо ти?

Италианецът кимна.

Когато рицарят го бе видял във вилата, гордо изложен в една от витрините със сувенири, се бе почувствал лично оскърбен. И незабавно бе освободил свещения предмет от затвора му.

— Имаш ли някаква представа какво е това?

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

Италианецът не отговори.

— Говорят ли ти нещо тези пет думи? Този пръстен означава ли нещо за теб?

Той даде знак и помощникът подръпна няколко пъти въжето.

— Нямам представа! — извика уплашен мъжът. — Знам само, че отвътре има малтийски кръст. Дядо ми го намерил в една от чантите. Затова го пазя. За спомен един вид.

Само няколко души на света знаеха истинското значение на пръстена и очевидно този алчен нещастник не беше между тях. Кратка справка бе установила, че мъжът е живял на брега на езерото Комо от раждането си в тази вила, която беше семейно притежание от XVII в. Самата вила не беше нищо особено, приличаше на стотици други наоколо. Мъжът беше търговец на антики, които обикновено купуваше от обеднели наследници, но не се спираше и пред крадени предмети. Нищо чудно, че се бе оказал собственик на документи от Втората световна война.

Рицарят даде знак на помощника си да обтегне още малко въжето. Мъжът все още беше стъпил с два крака на земята, но ръцете му бяха извити назад под ъгъл, който беше на границата на човешките възможности; скоро щяха да започнат раздиращите болки.

— Спомен за какво? — попита той, като размаха пръстена пред лицето му.

— За Дучето. Бил е у него. Но не знам какво означава.

— И никога не си се опитвал да научиш?

— Никога. Все още има много хора, които боготворят Мусолини — каза собственикът на вилата. — Познавам такива. Смятат го за велик човек. Надявах се един ден да се появят почитатели, които да са готови да дават пари за сувенири.

Италианецът говореше задъхано, почти шепнешком.

— А какво мислиш ти за някогашния велик вожд?

— Не се интересувам от политика. Тези неща не значат нищо за мен.

— Предполагам, че твоят бог са парите.

Мъжът не отговори.

— Британците нямат никакво намерение да купят документите ти — продължи той. — Беше глупаво да се свързваш с тях. Те са пратили човек да ги открадне. Дори сега се намира във вилата ти.

За щастие, въпросният агент на британското разузнаване в момента беше твърде зает да опознава местната фауна.

— Къде си скрил чантата с тези петдесет и пет документа?

— Във вилата. На третия етаж.

Най-после. Човекът започваше да съдейства. Италианецът описа скривалището.

— Много умно. Всичко ли е вътре?

— Всичко, с което разполагам.

Рицарят се запита дали и Малоун има същата информация. Направи знак на помощника си и той разхлаби въжето, позволявайки на мъжа да свали ръцете си надолу.

Пленникът въздъхна облекчено.

— А защо не си изложил и писмата? — попита рицарят. — Във витрина като пръстена.

— Според баща ми това би било рисковано. Той ми каза да ги пазя, докато се намери купувач.

— А защо тъкмо сега реши да ги продаваш?

— Трябват ми пари. Четох в някакво списание статия за Чърчил и Мусолини, в която се спекулираше за писмата. И си казах: да сложим край на спекулациите. Аз ги притежавам.

— Колко пари смяташе да искаш?

— Пет милиона.

Защото корен на всички злини е сребролюбието, на което предавайки се, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.

Право казваше Библията. Рицарят мразеше сребролюбците. Стига толкова. Начинанието отиваше към края си.

Той вдигна пистолета и пръсна черепа на италианеца. Заглушителят на дулото напълно неутрализира трясъка от изстрела. Глухото пукване едва ли се чу на повече от няколко метра. Този глупак трябваше да се досети, че единственият му лост за преговаряне е местонахождението на скривалището. Но страхът замъглява разума и хората винаги си мислят, че с приказки могат да се измъкнат от всяка ситуация.

— Давай! — каза той на помощника си.

Трупът бе издърпан нагоре с извити назад ръце. Чу се изпукване и раменните стави се отделиха от скелета. Въжето бе завързано около дънера на дървото и тялото остана да се полюлява тромаво във въздуха за назидание — както беше обичаят по тези места преди много векове.

Във Второзаконие се казва:

Отмъщението е Мое и Аз ще отплатя, кога им се разклати ногата; защото денят на загинването им е близък, скоро ще настъпи подготвяното за тях.