Той беше доволен. Със сигурност това бе мястото. Всичко сочеше във вярната посока. В опита си за бягство на север Мусолини бе взел със себе си много документи, които със сигурност бе смятал за ценни и бе възнамерявал да използва за политическа изгода. Търсил бе убежище в неутрална държава, която с цената на големи усилия бе успяла да остане ненамесена във войната. Хитлер бе имал намерение да нахлуе в Швейцария, но на Мусолини беше заслугата, че го беше спрял. И впоследствие Дучето бе разчитал на благодарността на швейцарските власти, за да потърси политическо убежище. Историците бяха единодушни, че най-вероятно бе носил със себе си документи като доказателство за усилията си да спаси швейцарците от германско нападение. Но по всичко личеше, че бе взел и легендарната си кореспонденция с Чърчил, която сега привличаше интереса на британците.
На какво се надяваше той? В скривалището на собственика да има още нещо. Нещо специално. Нещото, което от много време насам търсеше. Появяването на пръстена му бе дало надежда. Може би наистина бе попаднал на вярното място.
Дали?
Имаше само един начин да научи.
Малоун остави пушката и повдигна ъгъла на персийския килим, който покриваше пода на кабинета. Огледа дъските — грапави и протрити от годините, — но на пръв поглед не видя нищо необичайно.
Всичките бяха стабилно заковани.
Той коленичи и започна тихо да ги почуква с кокалчетата на пръстите си, търсейки скривалището, което му бяха казали, че се намира в тази стая. Чу се звук на кухо. Продължи да почуква, докато определи приблизителните очертания на правоъгълна кухина. За да я отвори, предишния ден на път от летището си бе купил доста солидно джобно ножче.
Разгъна острието.
Минаха няколко минути, преди да освободи капака от слепени една за друга дъски. По липсата на прах и мръсотия във фугите можеше да се заключи, че съвсем наскоро е бил отварян. Отдолу се разкри неголяма кухина, в която се намираше кожена чанта — бяха му казали, че е от слонска кожа — със счупена закопчалка, привързана с тънко въже.
Той я издърпа навън. От едната страна имаше щампован орел с разперени крила, стиснал в ноктите си брадва със сноп от пръчки вместо дръжка.
Това беше древен символ от имперски Рим, обозначаващ властта над живота и смъртта. В края на XIX и първите десетилетия на XX в. различни политически организации в Италия го бяха възприемали за емблема, докато накрая се бе появил върху знамето на Националната фашистка партия, чието име произлизаше от фашото — снопа вързани пръчки.
Той разтвори чантата. Вътре имаше дебел топ хартия — документи, грижливо съхранени в мушамена папка. Малоун владееше италиански и няколко други езика — едно от предимствата на фотографската памет — и набързо прелисти пожълтелите, почти разпадащи се листа. Повечето бяха сводки за военните действия, партизанското движение и военни доклади. Имаше и няколко написани на машина писма от Хитлер — оригинали, с прикрепен към тях превод на италиански език, както и индигови копия от писма, изпратени до Германия. Към някои имаше постскриптуми и бележки в полетата, написани на ръка. Най-отдолу откри писмата между Мусолини и Чърчил с дати отпреди войната. Само че бяха повече от пет. Всъщност общо единайсет. По всичко личеше, че продавачът си бе запазил няколко за резерва.
Бинго!
Малоун върна документите в папката и затвори кожената чанта. Във вилата отново се бе възцарила тишина. Мечката беше далече. Скоро и той щеше да я последва. Излезе от кабинета и тръгна към стълбището, подминавайки няколкото отворени врати на третия етаж. Според указанията трябваше да отиде с колата до Милано и там да предаде всичко, което бе открил.
Внезапно той усети удар в тила и залитна напред, в лявото му ухо избухна взрив. Краката му се подгънаха. Бързо си даде сметка, че не е гръмнала бомба, а просто някой го е ударил по главата. Опита се да запази равновесие, но се строполи напред. Пред очите му причерня. Посрещна пода с дясното си рамо.
След което настана мрак.
4
Люк Даниълс обичаше морето, въпреки че голяма част от службата му бе преминала на суша. Но откакто се бе уволнил от армията и бе постъпил в отряд „Магелан“, по-често му се налагаше да работи на вода, отколкото на твърда земя. С Котън Малоун се бе запознал насред ледените вълни на Йоресунд край бреговете на Дания, а съвсем неотдавна бе приключил рисковани мисии в Индийския океан и Яванско море. А сега яхтата му — седем и половина метрова, с остър кил — се полюляваше на малките вълни край бреговете на Малта, докато той седеше на кърмата с късо подстриганата си коса, по риза, мокра от пот. Предишния ден бе видял реклама на местния клуб за водни спортове — един от многото, предлагащи услугите си от множеството морски курорти на целогодишно тълпящите се по тези брегове туристи.