Малтийска следа

Рицарят беше застанал на билото на възвишение, на около четиристотин метра северно от вилата, и гледаше надолу през клоните на дърветата. Видя алфа ромеото, която се изкачваше нагоре по стръмния път, вземайки без усилие острите завои, и забеляза как колата отби по алеята към вилата. Когато фокусира бинокъла си върху шофьора, той забеляза, че е същият, който предишния ден бе видял в Менаджо да задава въпроси на местните жители. Бе успял да го заснеме с телефона си пред едно бистро и вече знаеше самоличността му.

Харолд Ърл „Котън“ Малоун.

Някога служител на Министерството на правосъдието на Съединените щати в специално разузнавателно звено под името отряд „Магелан“. Командир от военноморския флот, пилот на изтребител, с диплома по право от университета „Джорджтаун“, Малоун бе работил известно време за Военната прокуратура, преди да бъде прехвърлен в Министерството на правосъдието, където се бе задържал дванайсет години. Още нямаше петдесет, но се бе оттеглил в ранна пенсия и сега имаше частна фирма. Котън Малоун, антиквар, Хьобро Плац, Копенхаген.

Интересна промяна в кариерата.

Малоун се ползваше с репутацията на опитен разузнавач, който все още предлага услугите си срещу заплащане. Онова, което рицарят все още не бе успял да научи, беше какво търси тук този американец и защо задава въпроси за неща, известни само на шепа хора в целия свят.

Той извърна поглед от безумната сцена и се загледа в собственика на вилата, коленичил на земята с вързани зад гърба ръце и глезени, също омотани с въжета. Парцалът, натъпкан в устата му, пречеше на италианеца да издаде и звук. Един от помощниците на рицаря бе застанал отстрани и го охраняваше зорко.

— Ти се оказа сериозен проблем — каза той на пленника си, който го гледаше с изцъклени от ужас очи.

Бяха дошли във вилата преди два часа. Пазачът се бе появил изневиделица и помощникът го бе застрелял. Лично той предпочиташе да се минава без кръвопролития, но в случая беше неизбежно. Собственикът на вилата беше облечен и тъкмо се готвеше да излиза. Идеята бе да го хванат, докато е още у дома. Той му бе задал няколко въпроса, надявайки се на сговорчивост, но не бе получил отговор. Направиха още опити да го вразумят — напразно. Накрая той и сътрудникът му доведоха дебелия италианец тук, в гората, която се падаше в границите на имението, но мястото между дърветата беше достатъчно усамотено, за да могат да му изложат пределно ясно исканията си. Сякаш двата куршума в тялото на пазача не бяха достатъчен аргумент.

Рицарят пристъпи напред и се наведе до мъжа; в хладното утро сладникава миризма изпълни ноздрите му.

— Допускам, че вече съжаляваш за обаждането до британското посолство в Рим.

Последва кимване.

— Искам само да ми кажеш къде са писмата, които искаше да продадеш.

Говореше се, че след залавянето на Мусолини през 1945 г. италианските партизани преровили съдържанието на две кожени чанти, открити у него. Но никой не вярваше сериозно, че описът, направен от тях, е бил точен. Той го бе чел; в него нямаше практически нищо интересно. Най-вероятно си бяха дали труда да го съставят чисто формално, като истински ценните неща така и не бяха описани. Нито пък нещо от действителния списък се бе появило на бял свят междувременно.

Но този италианец вероятно знаеше защо.

— Искам да ми разкажеш за онези документи на Мусолини.

Разбира се, собственикът на вилата не бе в състояние да му отговори, а и той не бързаше да вади парцала от устата му.

Поне засега.

Той направи знак и помощникът му вдигна от земята едно навито въже. Високо над главите им от близкото дърво се протягаха няколко дебели клона. Рицарят ги огледа и се спря на един на около десет метра от земята. След два неуспешни опита помощникът успя да прехвърли въжето през него, след което повлече собственика на вилата към висящия надолу край. Докато човекът се гърчеше на земята, помощникът промуши и завърза въжето през възела на китките му. След това хвана с две ръце другия край, който висеше от клона, и го изпъна.

Беше ясно какво е намислил.

При силно дръпване въжето щеше да повдигне ръцете на италианеца, вързани на гърба му, под такъв ъгъл, че ставите нямаше да издържат. Болката щеше да е неописуема и в крайна сметка тежестта на тялото щеше да изкълчи раменните му стави.

— Нали разбираш какво мога да ти причиня?

Италианецът закима енергично.

Рицарят бръкна под сакото си и извади револвер.

— Сега ще махна парцала. Ако извикаш или дори само повишиш глас, ще те гръмна в лицето. Ясно ли е?

Мъжът кимна.

Той издърпа парцала от устата му.

Мъжът жадно пое въздух, отново и отново. Той го изчака да се опомни, после се надвеси над него и каза:

— Отдавна се спори за съдържанието на двете чанти на Мусолини. Кажи ми как си се сдобил с нещо от тях.

Италианецът се поколеба, затова рицарят даде знак на помощника си и другият мъж дръпна въжето. От тежестта на тялото ръцете на мъжа се изпънаха назад, затова той побърза да се изправи на крака.

— Не, не! Моля ви, недейте!

— Отговори на въпроса ми.