Малкаса Пойнт

Затвори куфара и багажника. Отправиха се бързо към вратите на колата и се качиха в нея. Наблизо префуча микробус. След това лентата беше свободна. Тайлър излезе на пътя и погледна към камионетката, когато минаваха покрай нея. Кабината беше в канавката и не се виждаше от ремаркето. По-добре, че не можеше да види мъжа.

— Този лайнар ще трябва да извика влекач каза Нора. — Да не говорим за тестисите му.

След като потеглиха, тя махна към мустанга.

Зад волана седеше Ейб, който им кимна и тръгна след тях.

— Не е лошо да си имаме ескорт, нали? — каза Нора.

Тайлър набра скорост. Синият мустанг поддържаше същата скорост и се движеше малко зад тях.

Нора потърка рамото си.

— Боли ли те?

— Не колкото коляното, с което ударих копелето.

— Даде му да се разбере.

— И двете му дадохме да се разбере, но се уплаших. Ако Джек и Ейб не се бяха появили, щеше да ни разплаче майката.

— Да, сигурно.

— Този Джек е готин, нали?

— Има вид на човек, който вдига гири — каза Тайлър.

— Мислиш ли, че са педали?

— Няма значение, симпатични са.

— Наистина. Но има разлика между симпатични и симпатични, нали?

— Едва ли са педерасти. И аз първо си помислих…

— Да, но когато Ейб те изгледа влюбено…

Тайлър почувства, че се изчервява.

— И все пак, не е съвсем обичайно двама мъже да пътуват заедно.

— И ние пътуваме заедно.

— Вярно! — изсумтя. — Сигурно те пък се чудят дали не сме лесбийки. Ха-ха — тя се потупа по корема. — А какво ще кажеш за Ейб? Не бих го изритала от леглото. Чу ли как втълпяваше на онова копеле: „Ето какво ти предлагам. Първо се извини на дамите…“ Говореше като Мръсния Хари4. В този мъж има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед, помни ми думата.

— Какво искаш да кажеш?

— Такъв не можеш да срещнеш в балетното училище. Очите му са студени. И двамата имат сурови погледи, забеляза ли? Освен когато Ейб те изучаваше. Тогава очите му излъчваха мекота — тя се разсмя дяволито. — А може би някое друго място е станало твърдо, ако се досещаш какво искам да ти кажа.

— Стига, Нора!

— Права си. И аз не мисля, че са педали. Господи, надявам се да не са.

— Не виждам какво значение има — каза Тайлър. — Не са ни гаджета. Не отиваме на любовна среща. Просто ще ги почерпим, нали така? Вероятно никога повече няма да ги видим.

— Човек никога не знае, скъпа. Просто никога не може да е сигурен.

4

— Великолепно! Превъзходно! Брайън, върни се и направи няколко снимки. Твърде е хубаво, за да е вярно, не мислиш ли? „Къщата на Звяра“. Какво ще кажеш?

— Чудесно — отвърна Брайън.

— Чудесно? Мястото е изпълнено със зло.

Мерцедесът се движеше бавно покрай малката будка до пътя, която се оказа каса за билети. На стената й висеше износена от времето мръсносива дървена табела, на която с аленочервени печатни букви пишеше „КЪЩАТА НА ЗВЯРА“. От тях се стичаха капки, като че ли наскоро бяха напоени с кръв. Гледайки през рамо, Гормън Харди видя през отворения прозорец на касата някакво момиче — беше русо, на четиринадесет-петнадесет години. На гишето лежеше отворена книга.

Гормън, който отпразнува петдесет и шестия си рожден ден, като запрати празна бутилка от „Чивас Ригал“ в огледалото, за да разруши образа на дебелия посивял мъж, който го гледаше оттам, имаше все още остро зрение и можеше да различи кориците на собствените си книги от стотина крачки. Книгата пред момичето не беше, „Ужасът при водопада на Черната река“.

На алеята бяха паркирани няколко коли. Брайън намери място между един шевролет и мръсен голям автомобил, чиято задница приличаше на семейна колекция от лепенки. Плъзгайки поглед по червените сърчица върху тях, човек разбираше, че семейството е посетило доста музеи, национални паркове и други забележителности. Ставаше ясно, че тези хора са „оставили сърцата си в Сан Франциско“, както и че светът трябва да знае, че една ядрена бомба може да разруши целия ни живот.

На една от лепенките, помисли си Гормън, трябва, да се; нарисува кървящо сърце. А лепенка от „Къщата на Звяра“, стига да има такава, би била чудесно допълнение към серията от кървавите капки.

— Идваш ли? — попита Брайън.

— Ще изчакам тук. Гледай да не се набиваш в очи.

— Аз съм обикновен турист с фотоапарат — каза той и излезе.

Когато вратата се хлопна, Гормън отвори жабката. Извади касетофон „Панасоник“ с микрокасети. Като го държеше в скута си, за да не би някой да го наблюдава, каза:

— Предварителни наблюдения върху „Къщата на Звяра“, август 1979 година.

Обърна се, загледа през отворения прозорец на колата и заговори:

— Къщата, разположена на около петдесет метра от главната улица на Малкаса Пойнт, е заобиколена с двуметрова ограда от железни пръти, всеки от които завършва със смъртоносен шип. Целта на тези шипове е да отблъскват неканени натрапници или може би да пазят Звяра.

Той се усмихна. Това е хубаво. Ще го използвам.

Със злокобни нотки в гласа повтори: