Малкаса Пойнт

— Много си проницателен — каза Гормън.

Непосредствено след входа, пътят се разклоняваше и водеше до рецепцията. Брайън намали и спря. Паркира близо до предната веранда.

— Ще изчакаш ли в колата? — попита.

— Едва ли е уместно.

— Мислех, че искаш да си вземеш някои бележки.

Докато Гормън поставяше касетофона в жабката, Брайън изви задното огледало и заглади разрошената си от вятъра коса. След това двамата слязоха от колата. Изкачиха дървените стъпала на верандата. Гормън отвори мрежестата врата против насекоми и влезе пръв.

През прозорците и вратата в стаята нахлуваше светлина. Помещението изглеждаше светло и приветливо. Не видя никого, но през полуотворената врата зад рецепцията чу гласове и музика. Работеше телевизор. Приближи се до рецепцията и натисна звънеца. Огледа се. Брайън разглеждаше куп туристически брошури.

— Ако има нещо за „Къщата на Звяра“, вземи няколко.

Брайън кимна, без да се обръща.

Гормън огледа памучните завеси, дървената облицовка на стените, лъскавото зелено-жълто тяло на рибата, окачена над входа, канапето пред един от прозорците и туидовата му зелена тапицерия, избеляла от слънцето. На малка странична маса бяха подредени едно върху друго няколко списания.

В дъното на стената висеше голяма карта с надпис: „МАЛКАСА ПОЙНТИ ОКОЛНОСТИ, РАЙСКА ПОЧИВКА“, с преувеличени карикатурни герои, отдадени на различни забавления — малко човече караше сърф, семейство се печеше на плажа, друго семейство плуваше, лодка се виждаше във водата — пълна с усмихнати рибари, единият от които бе уловил плувец с шнорхел. Плувецът имаше удивителни знаци, заградени в балончета въздух. Картата на сушата изобразяваше група планинари сред планински стръмни хълмове, мъж с непромокаеми рибарски ботуши ловеше с мухи риба в един поток, а няколко души плаваха на сал по някакъв бързей, в центъра на картата се извисяваше надпис „Уелкъм Ин“, нарисуван в подробности и по-голям от целия град Малкаса Пойнт. Гормън проследи с поглед главния път, който водеше до рисунка на „Къщата на Звяра“. Над покрива висеше бял призрак, два пъти по-голям от къщата. Въпреки големите зъби и нокти, съществото приличаше на добронамерен дух. На корема му беше надраскано: „У-у-у-у-у“.

— Извинете, че Ви накарах да чакате.

Гормън се обърна и се усмихна на момичето:

— Няма нищо.

Момичето затвори вратата, която водеше към жилищната част. Ключалката щракна. Тя погледна към Брайън, след това впери поглед в Гормън.

— Г-н Харди? — попита тя.

— Джанис?

Главата й леко се поклони.

Не беше грозна, за щастие на Брайън. И не изглеждаше малолетна, което пък тревожеше Гормън. От кореспонденцията беше останал с впечатление, че момичето е под осемнадесет, но не знаеше на колко точно. Сега прецени, че трябва да е на около осемнадесет.

Беше стройна и привлекателна, по челото й се развяваше златен бретон, косата й се спускаше от двете страни на лицето и стигаше до раменете. Белият й сутиен се подаваше под тънката материя на фланелката, на която пишеше: „Добре дошли, в Уелкъм Ин“.

Брайън, помисли си той, навярно е много доволен.

Момичето погледна през рамо, като че ли да се увери, че вратата е добре затворена. След това отново се обърна към Брайън, който я наблюдаваше. Той държеше в ръката си няколко брошури.

— Той е с мене — обясни Гормън.

По-младият мъж се приближи, като че ли бе извикан.

— Джанис, запознайте се с Брайън Блейк, моят асистент, фотограф, шофьор.

Брайън се пресегна през гишето. Джанис стисна предложената й ръка с объркана и уморена физиономия. От писмата трябва да е останала с впечатлението, че Гормън ще дойде сам. Може би се чудеше дали присъствието на този мъж ще се отрази върху нейния дял.

Топло и приятелски Брайън каза:

— Приятно ми е да се запозная с Вас, Джанис — продължаваше да държи ръката й. — Много ми е приятно.

По бузите й плъзна руменина. Отвори уста, сякаш искаше да отговори, но не се чу никакъв звук. Изведнъж очите й се разшириха.

— Бра… същият Брайън Блейк? — проломоти тя.

Стреснатото й изражение предизвика у Гормън усмивка.

Държеше се, сякаш стои пред кинозвезда — бе изпълнена със страхопочитание и лека боязън.

— Боже мой — промърмори тя.

— Няма нищо страшно — каза Брайън. — Не съм си взел призрака. Оставих го в Уисконсин.

— Не вярвам на такива работи.

Брайън остави ръката й. Тя се отпусна вяло върху тезгяха. Джанис продължаваше да го гледа.

— Както може би си спомняте — каза Гормън, — г-н Блейк и аз работихме съвместно върху „Ужаса“. Той не само разказа пред микрофона трагедията, но предостави и фотографиите, използвани в книгата. Запазих го като мой сътрудник и оттогава работим заедно. Наистина е незаменима придобивка!

Джанис кимна. Изглеждаше все още леко замаяна.

— Сигурно е било ужасно за Вас — каза тя с очи, втренчени в Брайън.

— Точно както казва Ницше.

— Какво?

— Това, което не ни убива, ни прави по-силни.

— Да, сигурно е така.

— Освен това, беше толкова отдавна! Предполагам, че никога няма да забравя, но засега… справям се.

— Ами…