Любовникът на девицата

Щом жените се оттеглиха и компаньонката на Елизабет заспа, тя се надигна от леглото, разреса косата си, и отключи тайната врата между двете свързани стаи. Робърт я чакаше, с подредена за вечеря маса и запален огън. Той на мига бе поразен, че руменината се беше върнала в бузите й, а усмивката — на устните й, и приписа заслугата за всичко това на себе си.

— Изглеждаш по-добре — каза той, като я взе в обятията си и я целуна. — Бракът ти приляга.

— Чувствам се по-добре. — Тя се усмихна. — Чувствам се така, сякаш вече не съм сама.

— Не си сама — зарече й се той. — Имаш съпруг, който да поеме бремето вместо теб. Никога вече няма да бъдеш сама.

Тя издаде лека въздишка на облекчение, остави го да я придърпа до един стол пред огъня, и прие чаша вино, която той й наля. „Няма да бъда сама“, помисли си тя. „А Мери, кралицата на шотландците, ще остане без майка“.

Сесил и мосю Рандан очевидно не можеха да постигнат съгласие по никакъв въпрос — нито дори по приготовленията за пътуването си от Нюкасъл до Единбург. Томас Хауърд настояваше свитата на мосю Рандан да бъде намалена, преди той да поеме през границите, но френският емисар се държеше като човек, който знае, че води преговори, които ще донесат победа на неговата страна, и не желаеше да отстъпи по никой въпрос.

Макар че Мари дьо Гиз се намираше под обсада в една предимно враждебна страна, нужна беше мощта на цялата английска армия, за да я задържи в замъка Лийт, а целият английски флот беше на котва в залива на Форт, снабдявайки войската със запаси. Французите обаче имаха огромни резерви и огромна хазна, които можеха да бъдат изправени срещу Англия. Възможността за нападения над пристанищата на юг, докато цялата войска на Англия беше заета в Шотландия, будеше Сесил през повечето нощи и го караше да обикаля бойниците в Нюкасъл, сигурен, че обсадата трябва да бъде прекратена — и то прекратена скоро.

Въпреки цялото си вежливо спокойствие пред френския пратеник, Сесил знаеше, че играе за самото оцеляване на Англия при почти несъществуващи шансове.

Веднага щом бяха готови да тръгнат за Единбург, мосю Рандан прати вест до замъка Лийт да съобщи, че ще посетят регентката за указания, преди да е изтекла седмицата. В отговор вестителят съобщи, че Мари дьо Гиз е болна от воднянка, но ще приеме френския пратеник, и ще му даде указанията относно споразумението.

— Вярвам, ще разберете, че си имате работа с човек, с когото трудно се преговаря — каза мосю Рандан, като се усмихна на Сесил. — Самата тя е Гиз, знаете, съвсем чистокръвна. Няма да бъде склонна да предаде кралството на дъщеря си на нашественици.

— Ние искаме само споразумение френските войски да не окупират Шотландия — каза спокойно Сесил. — Не ние сме нашествениците тук. Тъкмо обратното. Ние защитаваме шотландците от инвазия.

Мосю Рандан сви рамене.

— Е, какво мога да кажа? Кралицата на Шотландия е кралица на Франция. Предполагам, че тя има право да изпраща служителите си където пожелае в своите две кралства. За нашата кралица Франция и Шотландия са едно и също. Вашата кралица нарежда на слугите си да вършат каквото тя пожелае, нали? — Той млъкна рязко със смутен смях. — О! С изключение на своя началник на конницата, така научихме, който явно командва нея.

Вежливата усмивка на Сесил не трепна при тази обида.

— Трябва да подсигурим споразумение френските войски да напуснат Шотландия — повтори той тихо. — Иначе нищо не може да попречи на продължаването на една война, която ще нанесе поражения както на Англия, така и на Шотландия.

— Ще сторя това, което нейно величество поиска от мен — заяви мосю Рандан. — Наредено ми е да се срещна с нея утре, когато стигнем Единбург, тя ще ми съобщи какво трябва да се направи, и сигурно вие ще разберете, че трябва да го направите.

Сесил изрази съгласието си с кимване като човек, принуден да заеме позиция, която не може да защити, пред враг, който има надмощие.

Но мосю Рандан така и не се срещна с регентката, така и не получи своите указания, така и не се върна при Сесил с отказ. Защото същата нощ Мари дьо Гиз умря.

В средата на юни от Шотландия пристигна вестта, която Елизабет очакваше от седем дни и нощи. Всеки ден тя се бе обличала в изящна рокля, бе сядала под балдахина на трона си и беше очаквала някой да й съобщи, че в двора току–що е влязъл изпоцапан от път пратеник на Сесил. Най-сетне това се случи. Робърт Дъдли въведе мъжа в приемната й през шумните придворни.

Елизабет отвори писмото и го прочете: Дъдли застана небрежно зад нея, сякаш втори монарх, и го зачете над рамото й, сякаш това беше негово право.

— Мили боже — каза той, когато стигна до онази част, в която Сесил съобщаваше на кралицата, че Мари дьо Гиз е починала внезапно. — Мили боже, Елизабет. Имаш дяволски късмет.

Руменина нахлу в лицето й. Тя вдигна глава и се усмихна на придворните си.

— Вижте как сме благословени — обяви тя. — Мари дьо Гиз е починала от воднянка, французите са в смут. Сесил ми пише, че е започнал да разработва договор, който ще донесе мир между двата народа.