Любовникът на девицата

Една от дамите, чийто брат служеше с лорд Грей, нададе лек писък, из двора се понесоха приглушени аплодисменти. Елизабет се изправи.

— Победихме французите — обяви тя. — Сам Бог порази нашата неприятелка Мари дьо Гиз. Нека това послужи като предупреждение за другите. Бог е на наша страна.

„Да“, каза си Робърт, като се приближи до кралицата победителка и взе ръката й, така че двамата застанаха с лице към придворните в този миг на триумф. „Но кой би си помислил, че избраното от Бог оръдие ще бъде една лукава дребна невестулка като Уилям Сесил?“

Елизабет се обърна към него с блеснали очи.

— Не е ли това истинско чудо? — прошепна тя.

— Виждам човешка ръка, виждам по-скоро ръка на убиец, отколкото Божията десница — каза той, като я наблюдаваше внимателно.

Тя не трепна, и в този миг той разбра, че е знаела всичко. Беше чакала вестта за смъртта на регентката, чакаше, предполагайки какво ще се случи, вероятно още от сватбения им ден, когато беше започнала отново да изглежда щастлива. И можеше да е била подготвена единствено от Сесил.

— Не, Робърт — каза тя спокойно. — Сесил ми пише, че тя е умряла от болестта си. Наистина е чудо, че смъртта й се оказа толкова навременна. Бог да спаси душата й.

— Е, амин — каза той.

Затоплянето на времето през юли подейства добре на Ейми и тя полагаше усилия да се разхожда в градината на Денчуърт всеки ден. Все още нямаше вести от Робърт къде да отиде сега, все още я преследваше объркването какво трябва да прави.

Алис Хайд беше прибрала от дойката едното от децата си, и невръстното, едва прохождащо дете хареса Ейми. Протягаше към нея малките си пълнички ръчички да го вдигне, и викаше: „Ме–ме!“ всеки път, щом я видеше.

— Ейми — каза тя с лека усмивка. — Можеш ли да кажеш „Ейми“?

— Ме-ме — повтори той сериозно.

Ейми, бездетна и самотна, отвръщаше на топлотата на момченцето: носеше го на хълбок, пееше в малкото му топло ушенце, разказваше му приказки, и го оставяше да спи на леглото й през деня.

— Тя се привърза към него — каза одобрително Алис на съпруга си. — Щеше да е такава добра майка, ако беше благословена с деца: струва ми се наистина ужасно жалко, че никога няма да има свое дете.

— Да — каза той мрачно.

— А и малкият Томас я харесва — каза тя. — Все пита за нея. Предпочита нея пред всеки друг.

Той кимна.

— Тогава това дете е единственият човек в Англия, който е на такова мнение.

— А сега — каза Робърт с наслада, докато се разхождаше с Елизабет в прохладата на юлската сутрин край реката, — имам новини за теб. Такива добри новини от Шотландия, каквито не си чувала отдавна.

— Какви новини? — Тя веднага застана нащрек. „Пратеникът на Сесил каза, че никой не може да получава новини по-бързо от мен. Какви новини може да е получил Робърт, които аз да не знам?“

— Държа няколко слуги в Нюкасъл и Единбург — каза той небрежно. — Един от тях дойде в къщата ми днес следобед и ми каза, че Сесил бил уверен, че ще склони французите да сключат споразумение. Неговият слуга казал на моя, че Сесил писал на съпругата си да го очаква у дома в средата на този месец. Като се има предвид, че Сесил никога не би оставил работата си недовършена, можем да бъдем сигурни, че е уверен в скорошното сключване на договора.

— Защо не ми е писал? — попита тя, обзета на мига от ревност.

Робърт сви рамене.

— Може би иска да бъда сигурен, преди да ти пише? Но, Елизабет…

— Писал е на съпругата си, преди да пише на мен?

Любовникът й се усмихна.

— Елизабет, не всички са така предани като мен. Но това са такива добри новини: помислих си, че ще бъдеш възхитена.

— Мислиш ли, че е изготвил споразумение?

— Сигурен съм, че има нещо такова предвид. Моят човек предположи, че сигурно ще го е подписал и подпечатал до шести.

— След три дни? — ахна тя. — Толкова скоро?

— Защо не? След като кралицата вече е мъртва, той е трябвало да се справи само с нейните подчинени.

— Какво мислиш, че е постигнал? Той не би преговарял за нещо по-малко от оттеглянето на французите.

— Той трябва да получи съгласието на французите да се оттеглят, и сигурно е спечелил връщането на Кале.

Тя поклати глава:

— Те ще обещаят да разговарят за Кале, никога няма да го върнат просто така.

— Мислех, че това е едно от твоите искания?

— О, настоях за това — каза тя. — Но не очаквах да го спечеля.

— Редно е да го получим обратно — каза Робърт упорито. — Изгубих единия от братята си при Сен Кентен, едва не изгубих собствения си живот пред стените на Кале. Кръвта на достойни англичани изтече в онзи канал — каналът, който ние изкопахме и укрепихме. Този град е толкова английски, колкото и Лестър. Редно е да си го върнем.

— О, Робърт…

— Редно е — настоя той. — Ако той се е споразумял за нещо по-малко, тогава ни е направил изключително лоша услуга. И аз ще му го кажа. Нещо повече, ако не получим Кале, то тогава той не е подсигурил траен мир, тъй като всички ще трябва да тръгнем на война веднага щом войниците се приберат у дома от Шотландия.

— Той знае, че Кале е важен за нас — каза тя безпомощно. — Но не бихме тръгнали на война за него…