Любовникът на девицата

— Важен! — Робърт стовари юмрук върху зида, издигнат край реката. — Кале е толкова важен, колкото и замъкът Лийт, може би по-важен. И твоят герб, Елизабет! Кралицата на Франция трябва да се откаже от включването на нашия герб в своя. И ще трябва да платят.

— Да платят ли? — попита тя, внезапно изпълнена с внимание.

— Разбира се — каза той. — Те нападнаха. Би трябвало да ни платят, задето ни принудиха да отбраняваме Шотландия. Опразнихме хазната на Англия, за да се защитим от тях. Редно е да ни обезщетят за това.

— Никога не биха го сторили. Нали?

— Защо не? — настоя той. — Те знаят, че са в неизгодна позиция. Сесил ги убеждава да приемат споразумение. Държи ги в напрежение. Това е моментът да ги ударим силно, докато са притиснати към стената. Той трябва да спечели за нас Шотландия, Кале, нашия герб, и парично обезщетение.

Увереността му се предаде на Елизабет.

— Можем ли да направим това?

— Трябва да го направим — потвърди той. — Защо да тръгваме на война, ако не за да победим? Защо да сключваме мир, ако не за да приберем плячката от войната? Никой не отива на война само за да се отбранява: отива, за да направи нещата по-добри. Баща ти знаеше това, той никога не сключваше мир, без да извлече полза. Ти трябва да направиш същото.

— Ще му пиша утре — реши тя.

— Пиши сега — каза Робърт. — Той трябва да получи писмото веднага, преди да преотстъпи писмено правата ти.

За миг тя се поколеба.

— Пиши сега — повтори той. — За да стигне писмото дотам, ще трябват три дни — това е най-краткият срок. Трябва да му го изпратиш, преди да приключи изготвянето на договора. Пиши, докато планът е свеж в умовете ни, а след това държавните дела ще бъдат приключени и ние отново можем да бъдем себе си.

— Себе си? — попита тя с лека усмивка.

— Ние сме младоженци — напомни й той тихо. — Напиши своята прокламация, кралице моя, а после ела при съпруга си.

Тя засия от удоволствие при думите му, и двамата свърнаха обратно към двореца Уайтхол. Той я преведе през двора до покоите й, и застана зад нея, когато тя седна на писмената си маса и вдигна перото.

— Какво трябва да напиша?

„Тя чака да пише под моя диктовка“, безмълвно възликува Робърт в мислите си. „Кралицата на Англия записва думите ми, точно както брат й пишеше под диктовката на баща ми. Благодаря на Бог, че този ден дойде, и че дойде чрез любов…“

— Пиши със свои думи, както обикновено би му писала — препоръча той „Последното нещо, което искам, е той да долови моя глас в писмото“. — Просто му кажи, че настояваш французите да напуснат Шотландия, настояваш за връщането на Кале, френската кралица да не ползва твоя герб, и да получиш парично обезщетение.

Тя наведе меднокосата си глава и започна да пише.

— Обезщетение в размер на каква сума?

— Петстотин хиляди крони — каза той, като избра наслуки цифрата.

Елизабет вдигна рязко глава.

— Никога няма да платят това!

— Разбира се, че няма. Може би ще платят първата вноска, а след това ще ни измамят за остатъка. Но това им съобщава цената, която поставяме на намесата им в делата на нашите кралства. Съобщава им, че ценим себе си високо.

Тя кимна.

— Ами ако откажат?

— Тогава му кажи да прекъсне преговорите и да тръгне на война — заяви Робърт. — Но те няма да откажат. Сесил ще ги спечели за това споразумение, ако знае, че си твърдо решена. За него това е сигнал да се прибере у дома с голяма плячка, и сигнал за французите да не дръзват отново да се месят в нашите дела.

Тя кимна и подписа документа с отривист жест.

— Ще го изпратя днес следобед — каза.

— Изпрати го сега — нареди той. — Времето е от съществена важност. Той трябва да разполага с това писмо, преди да се откаже от което и да било от нашите искания.

За миг тя се поколеба.

— Както желаеш.

Тя се обърна към Летиша:

— Изпратете една от придворните дами да повика някой от пратениците на държавния секретар — каза тя. Обърна се отново към Робърт. — Веднага щом изпратя това, бих искала да отида на езда.

— Не е ли твърде горещо?

— Не и ако тръгнем веднага. Чувствам се, сякаш съм била затворена тук в Уайтхол цял живот.

— Да наредя ли да оседлаят новата кобила?

— О, да! — възкликна тя, доволна. — Ще те чакам в конюшните, веднага щом изпратя това.

Той изчака да види как тя подписа и подпечата документа, така че да не може да бъде поправен, и едва тогава се поклони, целуна й ръка и бавно се отправи към вратата. Придворните се разстъпиха пред него, докосвайки почтително шапките си; мнозина се поклониха. Робърт излезе от стаята като крал, и Елизабет го проследи с поглед.

Момичето се зададе надолу по галерията, следвано от пратеника, и го доведе при Елизабет, която стоеше, наблюдавайки как Робърт бавно се отдалечава. Щом пратеникът се приближи, Елизабет влезе в една прозоречна ниша със запечатаното писмо в ръка, и му заговори толкова тихо, че никой друг да не може да чуе.

— Искам да занесете това писмо на господаря си в Единбург — каза тя тихо. — Но не трябва да тръгвате днес.

— Не ли? Ваша светлост?

— Нито пък утре. Но го отнесете в дните след това. Искам писмото да се забави поне с три дни. Разбирате ли?

Той се поклони.